Джеймс Туайнинг - Черното слънце

Лаше се почеса по главата. Розовата му кожа се обели на няколко места и люспите се посипаха по яката му.

— Дълбоко се съмнявам. От милионите пътувания, направени през онзи период, защо някое да има по-голямо значение от друго?

— Защото смятаме, че това може да е било особено поради някаква причина — уверено каза Том, макар да разбираше, че Лаше може би има право: вероятността да се доберат до нещо беше нищожна.

— Е, добре. — Лаше сви рамене. — Прочетете ги. Но не храня големи надежди.

Кърк започна да чете списъка, който беше съставила Доминик.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена, Линц.

Лаше само леко кимаше, сякаш да покаже, че го слуша, но че имената не му говорят нищо.

— Залцбург, Хопфгартен — продължи Том. — Брикслег, Верфен.

Лаше присви очи.

— Верфен ли казахте?

— Да.

— Питате за влак, тръгнал от Будапеща и стигнал до Верфен?

— Това означава ли нещо?

— Принуждавате един старец да напряга до краен предел паметта си. — Лаше се обърна към болногледача, който стоеше в ъгъла. — Хайнрих, моля те, донеси ми папка номер петнадесет. А, и шестнадесет. Сигурен съм, че е в едната от тях.

15:42

Том и Арчи се спогледаха озадачено. Лаше сякаш не ги забелязваше — гледаше замислено в тавана. След няколко минути болногледачът се върна с две големи червени папки. Лаше отвори първата, прелисти я, после насочи вниманието си към втората. Накрая, изглежда, намери онова, което търсеше.

— Прочетете ми пак имената — каза, без да вдига глава.

— Будапеща, Гьор, Брамберг, Виена… — започна Кърк.

— Линц, Залцбург, Хопфгартен, Брикслег, Верфен — монотонно довърши списъка Лаше, а после го погледна с любопитство. — Е, в края на краищата се оказва, че може би знам нещо повече за вашия влак. Вие току-що описахте точно разписанието на унгарския Златен влак.

— Златен влак ли? — възкликна Арчи.

Лаше си наля вода, отпи голяма глътка, облегна се назад в инвалидната количка и скръсти ръце на гърдите си.

— Какво знаете за събитията в Унгария през последните дни на войната?

— Всъщност почти нищо — призна Кърк.

— Тогава нека ви опиша обстановката. През декември 1944 година победоносните руски войски обкръжават Будапеща. Германците преминават в отстъпление. Райхът се срива пред очите им. Затова по изрична заповед на Адолф Айхман се подготвя влак.

— Адолф Айхман? — Арчи се намръщи. — Той не беше ли човекът, когото израелците отвлякоха от Аржентина и екзекутираха?

— Същият. — Лаше кимна. — Известен е като архитектът на Крайното решение, но по онова време е оглавявал Бюрото за депортиране във Виена. Поръчаният от него влак трябвало да превози огромно нацистко съкровище, ограбено от близо един милион унгарски евреи, които той изпратил на смърт, далеч от обсега на настъпващата руска армия.

— Какво съкровище? — попита Том.

— Очевидно злато. Над пет тона, от кюлчета, заграбени от националните банки, до златни коронки, вадени от устата на живи хора. Говори се, че е имало три сандъка само с венчални пръстени, свалени от ръцете на жертвите. Освен това… — Лаше погледна за справка папката и зачете: — Близо триста и петдесет килограма диаманти и перли, хиляда двеста и петдесет картини, пет хиляди персийски килима, над осемстотин и петдесет сандъка със сребърни предмети, изящен порцелан, редки марки, колекции от монети, кожи, ръчни часовници, будилници, фотоапарати, палта, пишещи машини и дори копринено бельо. Списъкът продължава. — Той вдигна глава. — Военни трофеи. Плод на убийства.

— Сигурно струва милиони.

— По-точно двеста и шест милиона долара по курса през 1945 година, а днес няколко милиарда.

— И всичко това в един влак?

— Влак с петдесет и два вагона, от които… — Лаше отново погледна папката, — двадесет и девет товарни. Големи и в някои случаи специално бронирани товарни вагони, пълни с най-доброто, което нацистите са могли да плячкосат по онова време.

— И влакът се е измъкнал? — попита Арчи. — Руснаците не са ли го заловили?

— Тръгнал е от Будапеща на петнадесети декември.

Том провери в списъка. Датата на заминаването на влака съвпадаше с датата, отбелязана на картата.

— След това е спрял в Гьор, където са натоварили още сто шедьовъра на стари майстори, оставени на съхранение в градския музей. През следващите три месеца обаче влакът изминал само сто мили. Пътуването било възпрепятствано от бушуващи наоколо сражения и десет неуспешни опита за обир, девет от които извършени от корумпирани офицери от СС. Унгарските войници ги осуетили и успели да опазят товара.