Джеймс Туайнинг - Черното слънце

— Хер Лаше ще ви приеме, господин Кърк. Ако не възразявате, Карл ще ви претърси, преди да се качите.

Том кимна. Знаеше, че няма избор.

— Не възразявам, разбира се.

Първият охранител се приближи до него с ръчен преносим скенер, прокара го по тялото му и спря, когато уредът изпиука, докато минаваше над китката му. Том надигна ръкава си и му показа часовника си, „Ролекс Принс“ от неръждаема стомана, произведен през двадесетте години на двайсети век. Носеше го винаги, когато пътуваше в чужбина. Предпочиташе да оставя у дома любимия си „Жаге льо Култре Мемовокс“ от 1957 година. Пазачът настоя да го свали, за да го разгледа по-отблизо. Том изтръпна, когато мъжът сграбчи с дебелите си ръце крехкия ключ на часовника и грубо го превъртя няколко пъти, за да провери дали работи. След като реши, че часовникът не е опасен, му го върна и го поведе към асансьора.

Кърк влезе, но вместо да го последва, охранителят се наведе, прокара карта през бяло контролно табло и после отстъпи назад. Вратите се затвориха и последното, което Том видя, бяха тримата мъже, вторачили се в него и заплашително скръстили ръце на гърдите си.

Подобна гледка го посрещна, когато вратите се отвориха към малък коридор. Тук обаче пазачите бяха двама. Настояха отново да го обискират, този път без скенер, а по традиционния начин, с ръце, и когато приключиха, го заведоха в голяма стая.

Обстановката не оставяше съмнение какви са интересите на Лаше. Капаците на трите прозореца вляво бяха спуснати. През пролуките проникваха тънки ивици светлина. Окачените по стените старинни саби, пистолети и пушки бяха старателно излъскани и блестяха като метални цветя.

Том вдигна глава и видя, че таванът е избит и помещението се простира нагоре. Оголените греди се кръстосваха като дъски на разбил се кораб.

От тях гордо висяха военни знамена. Ярките им цветове бяха избледнели в битки. Във витрини бяха поставени лъскави каски, някои украсени с ефектни пера, орли, кожа и конски опашки. Тесните шкафове отдолу бяха пълни с безброй неща — пистолети, гилзи, медали, кокарди, кортици. Имаше дори полева радиостанция. Писалището в ъгъла също издаваше каква е професията на собственика — плоча от черен гранит, подпряна на четири снаряда.

Вниманието на Том обаче мигновено беше привлечено от бронзовото оръдие, поставено успоредно на писалището на дебели дъбови плинтове. Той се приближи до него и забеляза странни знаци по външната страна на дулото. На оскъдното осветление в стаята лъскавият корпус блестеше заплашително, дори ужасяващо, но и крайно интригуващо. Кърк не устоя и докосна гладката повърхност. Металът беше плътен и топъл, като състезателен кон, току-що напуснал пистата.

— Красиво е, нали?

Гласът на Лаше стресна Том и той почти подскочи. Вдясно от писалището се беше отворила врата и на прага се беше появил мъж в инвалидна количка, следван от болногледач с разкопчана бяла престилка, лъскав сив костюм и късо подстригана руса коса. Изглеждаше як и силен. Начинът, по който гледаше Кърк и кафявата му чанта, загатваше, че няма да разсъждава много и ще употреби физическа сила, ако се наложи.

Волфганг Лаше беше почти съвсем плешив. Няколкото останали му проскубани кичура бяха пригладени назад на розовия, осеян със старчески петна череп. Кожата на лицето му беше увиснала като грамадна ръкавица и беше тънка и крехка. Червените капиляри внасяха лека руменина в нездравословния му жълтеникав тен. Носеше очила с дебели стъкла и стоманени рамки. Очите му бяха сиви и премрежени. Том забеляза няколко трохи на ревера му — вероятно от прекъснат обяд.

— Това е побратим на оръдията, които англичаните са претопили, за да набавят метал за Виктория Крос — продължи Лаше със силен, почти комичен немски акцент. Електрическият мотор на инвалидната му количка силно бръмчеше, докато се приближаваше към Кърк. Към количката бяха прикачени кислородни бутилки и малки черни кутии, от които излизаха разноцветни жички и тръбички: скриваха се в предната част на пижамата му и в ръкавите на кафявия му копринен халат. — Надявах се да го продам на британското правителство, когато им свърши металът. — Лаше леко се запъваше, поемаше дълбоко дъх и хриптеше като астматик. — За мое съжаление обаче запасите им в централния артилерийски склад в Донингтън остават неизчерпаеми. Изглежда, напоследък има недостиг на британски героизъм.

Инвалидната количка спря на две крачки от Том. Лаше се усмихна на шегата си. Устните му бяха синкави и тъмни, а зъбите — пожълтели и изтрити. На врата му като шал висеше кислородна маска.