Джеймс Туайнинг: Черното слънце

Двамата мъже тръгнаха да излизат от стаята. Но точно когато се готвеше да затвори вратата, едрият тип изведнъж погледна към камерата в отсрещния ъгъл, право в очите на Бенет, и се усмихна.

— Господи — промълви лекарят, внезапно осъзнал какви са намеренията му. — Те ще вземат записите от камерите.

Обърна се към другия монитор. Слабият мъж вървеше по коридора към тях. Държеше нож.

Лора изхлипа, после запищя. Писъкът й ставаше все по-силен, докато образът на екрана се приближаваше.

Синагогата „Пинкас“, Прага, Чешка република

2-ри януари — 10:04

Счупените стъкла скърцаха под обувките на Том Кърк като току-що навалял сняг. Той инстинктивно вдигна глава, за да види откъде са паднали. На назъбената рамка на прозореца високо над него беше залепен бял найлон — издуваше се като платно на лодка при всеки повей на пронизващия зимен вятър. Том погледна мъжа до себе си.

— Оттук ли са влезли?

— Не.

Равин Шпигел поклати глава и пейсовете му се люшнаха. Беше с елегантен черен костюм и бяла риза, но беше слаб и дрехите му висяха като на закачалка. Носеше избеляла черна копринена ярмулка, сякаш залепена за буйната му твърда прошарена коса. Гъстата му дълга брада скриваше чертите му, с изключение на малките очила със златни рамки и зелените воднисти очи, които горяха от гняв.

— Влезли са през задния вход. Разбили са ключалката. Счупили са прозореца… за развлечение.

Кърк кимна и се намръщи. Беше на тридесет и пет, метър и осемдесет. Имаше гъвкавото мускулесто тяло на играч на скуош или бегач на дълги разстояния, едър и силен. Беше гладко избръснат и облечен в тъмносиньо кашмирено палто с черна кадифена яка и сив вълнен костюм „Хънтсман“. Късата му, обикновено разрошена коса, сега беше грижливо сресана. Очите му бяха кораловосини, а лицето — красиво и скулесто.

— И после са направили това? — попита и посочи.

Равинът кимна и неочаквано по дясната му буза се стече една-единствена сълза.

Жертвите на холокоста в Бохемия и Моравия бяха осемдесет хиляди. Имената им старателно бяха написани с големи кървавочервени букви на стените на синагогата през петдесетте години на миналия век. Гледката беше трогателна и внушаваше страхопочитание, гоблен на безмилостната смърт, писмено свидетелство за изтребването на този народ.

Яркожълтите графити на стените засилваха неописуемите страдания на всеки записан там. Вляво беше нарисувана голяма звезда на Давид, закриваща имената под нея. Звездата беше пронизана от грубо надраскана кама, от която се стичаха големи капки жълта кръв.

Кърк се приближи — стъпките му отекнаха в смразяващата тишина в синагогата, — вгледа се и видя бледите очертания на скритите под боята имена. Вдигна малкия дигитален фотоапарат и направи снимка.

— Хората, които са извършили това, са зли — проговори Шпигел зад лявото му рамо и Кърк се обърна.

Равинът сочеше графитите на отсрещната стена, където беше написан измамно оптимистичният девиз на портите на Аушвиц. „Arbeit macht frei.“ Трудът те прави свободен.

— Защо ме повикахте? — предпазливо попита Том. Не искаше да изглежда безчувствен, но съзнаваше, че всичко полезно, което може да му каже Шпигел, скоро ще се размие в наситената с тъжни чувства атмосфера.

— Разбрах, че издирвате откраднати… произведения на изкуството, така да се каже.

— Да, опитваме се да помогнем, където можем.

— Картини?

— И други неща.

В гласа на равина все още се долавяше колебание, вероятно неосъзнато от самия него. Кърк работеше с Арчи Конъли само от година. Идеята беше елементарна. Двамата помагаха на музеи, колекционери и дори правителства да откриват откраднати или изчезнали произведения на изкуството. Партньорството им беше необикновено, защото след като бе напуснал ЦРУ, Том прекара десет години като крадец на творби на изкуството, според мнозина най-добрият в занаята. Арчи беше негов дългогодишен пласьор й съучастник. Намираше купувачи, определяше целите и проучваше охранителните системи. Ето защо и за двамата новият бизнес бе начало на порядъчен живот, изискващ съблюдаване на законите, и те все още не можеха да свикнат с него — особено Арчи.

— Елате горе. — Равинът посочи тясно вито стълбище. — Искам да ви покажа нещо.

Стълбите водеха към сводесто помещение. През прозорците, вградени високо в белите стени, струеше бледа утринна светлина. Тук нямаше графити, а дървени шкафове с витрини. По плочките на пода бяха разхвърляни рисунки с цветни моливи, маслени и водни бои. Някои бяха накъсани на парчета, други — смачкани на топки. Всички бяха покрити с мръсни черни отпечатъци от ботуши.