Стив Берри - Третата тайна

Един месар в Златна му даде доста точни сведения за местонахождението на отец Тибор. Сиропиталището се оказа двуетажна тухлена постройка с разядени от сяра плочи на покрива. Въздухът тежеше от миризмата и щипеше гърлото му. На прозорците имаше железни решетки, а голяма част от стъклата им бяха облепени с хартиени ленти. Повечето бяха боядисани с блажна боя и той се зачуди дали са такива, за да не позволяват да се вижда вътре, или обратното.

Вкара колата в оградения двор и изключи мотора. Тревата беше изсъхнала. В единия ъгъл се виждаше ръждясала пързалка, заобиколена от няколко люлки. В дъното се издигаше черен и мазен дим, който по всяка вероятност беше източникът на тежката, задушлива миризма. На централния вход се появи монахиня, облечена в дълга до глезените кафява дреха.

— Добър ден, сестро — поздрави я той. — Аз съм отец Колин Мичънър и идвам да се срещна с отец Тибор.

Каза всичко това на английски с надеждата да бъде разбран, а на лицето му изплува любезна усмивка. Възрастната жена сплете пръсти пред дрехата си и го поздрави с лек поклон.

— Добре дошъл, отче. Нямах представа, че сте свещеник.

— Във ваканция съм и реших, че мога да оставя расото у дома — поясни Мичънър.

— Вие сте приятел на отец Тибор? — попита жената. Английският й беше превъзходен, без никакъв акцент.

— Не точно. Предайте му, че съм колега.

— Той е вътре. Моля, последвайте ме. — Жената се поколеба за момент, после попита: — Извинете, отче, но мога ли да попитам дали и друг път сте посещавали подобни места?

Странен въпрос, помисли си Мичънър, после поклати глава.

— Не съм, сестро.

— В такъв случай ще ви моля да бъдете търпелив с децата.

Той кимна и я последва нагоре по петте напукани стъпала. Вонята във вътрешността на сградата беше отвратителна смесица от урина, фекалии и застоял въздух. Моментално му прилоша, но не запуши нос, преценил, че това ще се възприеме като обида. Под подметките му заскърцаха натрошени стъкла; боята по стените беше олющена като изгоряла на слънцето кожа.

Децата нахлуха в коридора от отворените врати на стаите. Бяха трийсетина момчета, от едва проходили до тийнейджъри. Главите им бяха остригани — против въшки, както обясни сестрата. Част от тях накуцваха, а други изглеждаха така, сякаш не могат да контролират мускулите си. Много бяха кривогледи и изпитваха трудности с говора. Струпаха се около него и започнаха да го опипват, молейки за вниманието му. Гласовете им бяха пронизителни, а диалектът, който използваха, беше някаква смесица между руски и румънски. Питаха го кой е и защо е дошъл. Още в града му бяха казали, че голяма част от тези деца са неизлечимо болни или инвалиди. В сцената имаше нещо сюрреалистично, дължащо се най-вече на облеклото им. Някои бяха с панталони под ризките, други бяха с голи крака. Явно ги обличаха, с каквото им попадне.

Всички бяха кожа и кости. Малцина имаха зъби, открити рани зееха по лицата и крайниците им. Снощи, преди да си легне, Мичънър беше прочел някаква медицинска извадка, според която голяма част от изоставените румънски деца са заразени с вируса ХИВ.

Прииска му се да им каже, че Господ ще се погрижи за тях, че страданията им имат смисъл. Но още преди да отвори уста, в коридора се появи висок мъж с черно расо, на което липсваше бялата католическа якичка. Невръстно момченце се беше вкопчило във врата му в отчаяна прегръдка. Косата на възрастния мъж беше подстригана късо, а от лицето и поведението му се излъчваше благородство. Очила с телени рамки очертаваха кръглото му лице с кафяви очи под бухнали бели вежди. Тялото му беше слабо и стройно, но жилестите ръце излъчваха сила.

— Отец Тибор? — попита на английски Мичънър.

— Доколкото разбрах, вие сте колега — отговори възрастният мъж с твърд източноевропейски акцент.

— Да, аз съм отец Мичънър.

Старецът се наведе и пусна момченцето на пода.

— Тъкмо водех Думитру на всекидневната терапия — промърмори той. — Защо трябва да я забавя, за да разговарям с вас? — В гласа му прозвуча изненадваща враждебност.

— Вашият папа има нужда от помощта ви — отговори Мичънър.

Тибор си пое дъх, а в погледа му се появи изненада.

— Нима най-сетне си е дал сметка за ситуацията тук?

Мичънър не беше очарован от развоя на събитията. Не си беше представял, че ще разговарят пред публика, най-вече пред сестрата. Но децата останаха вкопчени в дрехите му.

— Трябва да поговорим насаме.

Отец Тибор внимателно го огледа, но в очите му нямаше емоция. Физическото му състояние беше безупречно и Мичънър със завист се запита дали на осемдесет ще бъде дори наполовина така добре.