Стив Берри - Третата тайна

Беше й хубаво, че си е у дома, но едновременно се чувстваше и доста странно. Родена и израснала в Букурещ, тя беше прекарала голяма част от детството си отвъд Карпатите, в сърцето на Трансилвания. За нея това място не беше познатото от литературата свърталище на вампири и върколаци, а просто Ердели — район с прекрасни гори, замъци крепости и сърдечни хора. Културата беше силно повлияна от Унгария и Германия, оцветена от специфичните цигански обичаи. Баща й беше наследник на саксонските бойци, принудително заселени тук още през XII век със задачата да спрат татарските набези. Наследниците на тези представители на Европа бяха оцелели въпреки терора на поредица унгарски деспоти и румънски крале, но след Втората световна война комунистите се заеха да ги ликвидират окончателно.

Родителите на майка й бяха цигани, което означаваше, че са обект на омраза и гонения — точно както Хитлер беше гонил евреите. Старата гара и дървените къщички на Златна с веранди от резбовано дърво й напомняха за селото на старците, което, за разлика от Златна, не беше оцеляло след поредицата земетресения и още по-страшните урбанистични реорганизации на Чаушеску. То стана част от онези близо седемдесет процента малки селца, които бяха подложени на ритуална разруха, а населението им бе натикано в грозни панелни блокове. Родителите на майка й бяха подложени и на допълнителното унижение сами да разрушат къщата си. „Начин да се обедини опитът на селяните с марксистката ефективност“, гласеше този широко пропагандиран план. Колкото и да бе печално, малцина румънци съжаляваха за унищожението на циганските села. Тя още помнеше едно от редките си посещения в бездушния апартамент на дядо си и баба си — малки стаи с голи сиви стени, лишени от стоплящото присъствие на духовете на предците. Животът бавно напускаше изстрадалите им души. Което беше и целта на цялата широкомащабна операция. По-късно подобна операция беше проведена в Босна, но нея я нарекоха „етническо прочистване“. Докато Чаушеску окачестви своите действия като крачка към „прогресивния начин на живот“. Това беше истинска лудост. Видът на Златна и хората тук бързо пробудиха мрачните спомени.

От една продавачка научи, че в околността има три сиропиталища. Това, в което работеше отец Тибор, се смятало за най-окаяното. Намирало се в западните покрайнини на градчето и в него живеели неизлечимо болни деца — още едно от безумствата на Чаушеску.

Диктаторът храбро обяви контрацепцията извън закона и постави на жените една амбициозна задача — докато навърши четирийсет и пет, всяка от тях трябва да има най-малко пет деца. В резултат страната се напълни с деца, чиито родителите не можеха да ги изхранват. Подхвърлянето на бебета се превърна в повсеместно явление, а болести като СПИН, туберкулоза, хепатит и сифилис се разпространяваха с бързината на горски пожар. Едновременно с това никнеха и сиропиталищата — отвратителни дупки, в които за нежеланите деца се грижеха чужди и равнодушни хора.

Катерина научи, че Тибор е българин, който наближаваше осемдесет. Всъщност никой не знаеше точните му години. Беше известен като благочестив човек, който, вместо да се оттегли на заслужена почивка, неуморно подготвяше децата за скорошната им среща с бога. Тя не можеше да си представи какъв кураж е нужен, за да успокояваш умиращо пеленаче или да кажеш на десетгодишно дете, че скоро ще отиде на друго, по-добро място. И не можеше да повярва, че на света съществуват такива неща. Защото беше атеистка и винаги щеше да си остане такава. За нея религията бе създадена от човека, както и самият Бог. Обясняваше си живота не чрез вярата, а чрез политиката. Нима има по-добър начин за манипулиране на хората от сплашването им с проклятието на едно всемогъщо същество? Вярата в себе си е нещо далеч по-разумно. Вярата в собствените способности, желанието да изпробваш късмета си в живота, да постигнеш нещо. А молитвата е за слабите и ленивите. Нещо, от което лично тя никога не бе изпитвала нужда.

Погледна часовника си. Минаваше един и половина. Време да тръгва за сиропиталището. Бавно прекоси площада. Все още не беше решила какво да прави след появата на Мичънър. Беше сигурна, че ще измисли нещо.

Мичънър намали скоростта и се насочи към сиропиталището. Част от пътуването от Букурещ премина по магистрала с четири платна, която беше изненадващо добре поддържана, но второстепенните пътища след нея бяха нещо съвсем различно — с разбити банкети, надупчена като швейцарско сирене настилка и неясни указателни табели, заради които два пъти сбърка посоката. Прекоси река Олт, която разделяше два ниски хълма. Равнинната местност постепенно премина в планинска. През по-голямата част от пътуването му на хоризонта се виеха гъсти облаци промишлен смог.