Стив Берри - Третата тайна

Лусия се запита какво ли е това „Русия“. Може би човек? Покварена жена, която се нуждае от спасение? Или пък някакво място. Освен Галиция и Испания, тя не знаеше имената на други страни. Светът й беше селцето Фатима, където живееше семейството й, близкото градче Алюстрел, където живееха Жасинта и Франсишку, долината Кова да Ирия с хубавите пасища и плодородна земя, пещерата Кабеко, в която миналата и по-миналата година се появи ангелът, известяващ за явяването на Мадоната. Тази „Русия“ трябва да е нещо важно, след като бе привлякла вниманието на Девата. Но Лусия искаше да научи повече.

— Ами Португалия? — попита тя.

— В Португалия винаги ще царува вярата.

Момичето се усмихна. Беше приятно да чуе, че небето има добро мнение за родината му.

— Когато си казваш молитвата, непрекъснато повтаряй: „О, Господи Исусе, прости ни и ни извади от пламъците на ада. Спаси душите на всички ни, но най-вече на грешниците“.

Лусия кимна.

— Има още неща, които трябва да ти съобщя… — Когато Мадоната свърши с третото послание, тя вдигна ръка и добави: — Не го споделяй с никого.

— Дори с Франсишку? — вдигна вежди момичето.

— С него може.

Последва дълго мълчание. Тълпата също беше притихнала. Мъжете, жените и децата стояха на колене, сякаш омагьосани от това, което вършеха тримата „виждащи“, както вече ги бяха кръстили. Мнозина стискаха молитвеници в ръце, а устните им беззвучно помръдваха. Лусия знаеше, че никой от тях не вижда Дева Мария и приливът на вяра е единственото, което изпитват.

Отпусна се, опиянена от мига. Цялата долина тънеше в тържествена тишина. Дори вятърът утихна. Кожата й изведнъж изстина от тежестта на огромната отговорност. Лусия си пое дъх и тихо попита:

— Не искаш ли и нещо друго от мен?

— Днес не искам нищо друго.

Мадоната потрепна и бавно започна да се възнася към небето. Някъде отдалеч долетя гръмотевичен тътен. Лусия се изправи.

— Ето я, възнася се! — извика тя и посочи нагоре с трепереща ръка.

Тълпата се люшна напред, разбрала, че видението си отива.

— Как изглеждаше?

— Какво каза?

— Защо си толкова тъжна?

— Ще се върне ли пак?

Живата верига около вековния дъб бързо се затягаше и Лусия се изплаши.

— Тайна, тайна — объркано отвърна тя.

— Добра или лоша? — извика някаква жена.

— За някои добра, за други лоша.

— Няма ли да ни я разкриеш?

— Мадоната забрани.

Мануел Марту хвана Жасинта и започна да си пробива път. Лусия го последва, стиснала ръката на Франсишку. Хората тръгнаха подире им, като продължаваха да ги засипват с въпроси.

— Тайна, тайна — отговаряше Лусия, неспособна да изрече нищо друго.

Ватикана

Сряда, 8 ноември, в наши дни, 6:15 ч.

Звукът отново се появи и монсеньор Колин Мичънър затвори книгата. Вече беше сигурен, че в помещението има някой.

Както преди.

Изправи се, отстъпи една крачка от масата за четене и огледа библиотеката в стил „Барок“. Високите рафтове го заобикаляха отвсякъде, продължаваха и в двата тесни коридора. Огромната, подобна на пещера стая излъчваше нещо мистично, подхранвано и от табелата на вратата: L’Archivio Segreto Vaticano. Секретен архив на Ватикана.

Наименованието винаги му се беше струвало странно, тъй като хилядите томове едва ли съдържаха нещо тайно. Повечето от тях съхраняваха грижливо подредени факти от две хиляди години живот на църковната институция. Факти от времето, в което папите са били и крале, и бойци, и политици, и любовници. Според единодушното мнение на статистиците общата дължина на тези рафтове надминаваше петдесет километра, а съдържанието им предлагаше много на онези, които знаеха какво търсят и къде да го търсят.

Един от тях със сигурност беше Мичънър.

Обръщайки се по посока на звука, той бавно тръгна напред. Плъзна се покрай фреските, изобразяващи Константин, Пипин и Фредерик II, след което спря пред желязната решетка в дъното. Пространството отвъд нея беше тъмно и тихо. Достъпът до това хранилище, така нареченият „Резерв“, се разрешаваше само от папата, а ключът за решетката се съхраняваше от началника на архива на Ватикана. Мичънър никога не беше влизал там. Често съпровождаше шефа си, папа Климент XV, който редовно се затваряше в тъмната стая, но винаги оставаше да чака отвън. Въпреки това обаче имаше представа за част от документите, които се пазеха в лишеното от прозорци пространство. За последното писмо на шотландската кралица Мери, обезглавена от Елизабет I. За петицията на седемдесет и пет английски лордове, които настояваха папата да анулира първия брак на Хенри VIII. За подписаните признания на Галилей, за Толентинския договор, сключен от Наполеон.