Александр Содерберг - Добрият вълк

— Аз мога да помогна — заяви тя.

Томи се опита да разчете мислите й.

— Може ли да попитам защо искаш да вкараш Хектор Гусман и Арон Гайслер в затвора?

— Не — отвърна тя спокойно.

Патово положение за момент.

— Ако не успея? — настоя Томи.

Тя се наведе напред, извади купчина листове, сложи ги на масата; ръката й остана върху тях.

— Всичко, което разказах току-що, е описано тук. Но по-подредено. Материалите срещу вас са изобилни, Томи Янсон. Започват с проследяване на парите, продължават с убийството на Гунила Страндберг и полицай Ларш Винге…

Той не помръдваше.

— След това явно сте се плъзнали по нанадолнището. Изчезвания и убийства. Между другото, има писмено показание как сте се опитали да убиете Майлс Ингмаршон чрез удавяне, убийството на Антония Милер в Дания и тъй нататък…

Пауза.

— Майлс… — промълви Томи, едва ли не развеселен. — Той ли направи това?

Тя не отговори.

— Оказа се по-различен, отколкото го мислех — продължи Томи.

— Да, вие го знаете най-добре — отвърна тя, изправи се, взе си чантата и си отиде, без да го погледне повече.

Томи затвори очи, притисна основата на носа си. Тази тишина можеше да подлуди всеки. Това беше и целта на стаята. Звукоизолирана, клаустрофобична. Само че на медицинската сестра не се беше отразило…

Софи Бринкман… Беше спокойна, разумна, решителна.

Томи си избърса устата с опакото на ръката. Дори не му беше хрумвало, че жената може да мисли.

А явно можеше.

Беше показала спокойствие, овладяна самоувереност, сякаш за нея той беше прозрачен. Изглеждаше напълно неподатлива на всякакви игрички и постановки. Силна и твърда, безпощадна. Високоинтелигентна по начин, който го накара да се почувства действително малък… А погледът й. Сякаш е познала повече от живота от всеки друг човек.

И по дяволите, как се е докопала до цялата тази информация за парите, които той беше пръснал по целия свят?

Хвани Хектор и си свободен, така беше казала. Това ли беше сделката? Сериозно ли говореше? Наистина ли щеше да го остави на мира? Не, не може да бъде…

Нещо глождеше Томи, сила, която му шепнеше: стани, тръгни след нея, намери подходящо място, застреляй Софи Бринкман в главата, зарови я в гората. Но друг глас му подсказваше: стой тук, успокой се, изчакай по-сгоден случай. Тя не би дошла, ако не се чувстваше в пълна безопасност.

Томи погледна купчината хартия на масата. Вдигна предпазливо най-горния — празен — лист. Очите му паднаха на подробно описание на всичко, което тя току-що му разказа. Че той беше убиец. Тук имаше детайлна информация за смъртта на Гунила Страндберг и Ларш Винге. Проследени бяха и парите на Гунила, които Томи открадна.

Той прелистваше страниците.

Ставаше все по-сериозно. Свидетелски показания на Майлс Ингмаршон за убийството на неговата колежка Антония Милер, опита за убийство на самия Майлс. Езикът беше професионален, балансиран и премерен, както се прави. Изглеждаше почти драматично. Това беше златна мина за прокурорите, златна мина и за пресата. Стигаше да го прати на гилотината; поне три пъти. И нито дума за нея самата, за Софи, във всички материали.

Томи Янсон се облегна назад. Погледът му се зарея в празното пространство, почукваше несъзнателно с кокалчета по подлакътниците на стола, накрая въздъхна дълбоко.

Мътните да го вземат, как беше подценил тази жена.

Обади се на Еди.

— Проследи я — изхриптя и затвори.

Бялата дървена къща на хълма, на десет километра северно от стокхолмското полицейско управление, представляваше красива гледа. В имота имаше нещо доброжелателно. Някакъв небрежен ред. Сякаш всичко живееше в симбиоза — градината, къщата, земята, върху която се издигаше, небето над нея. Едно цяло. Нейният роден дом.

Софи остана отпред на пътя, докато таксито се отдалечаваше надолу по склона. Наоколо беше тучно и зелено. Месец юни — може би най-хубавият от всички. Ухание на дива череша и птичи песни, топлина и тишина, докато тя вървеше по чакълената пътека към входа.

Никога не си правеха труда да заключват. Ивон и Том.

Тя пристъпи в антрето.

— Ехо? — подвикна предпазливо.

Кучето Рат дотърча надолу по стълбите, нечистокръвен териер, сърдит на всичко и всички. Лаеше, въпреки че никой не му обръщаше внимание. Млъкна едва когато откъм кухнята приближиха нечии стъпки. Майка й се появи.

— Боже господи — прошепна Ивон.

— Здравей, мамо.

Ивон не помръдваше.

— А Алберт? — промълви накрая.