Александр Содерберг - Добрият вълк

Еди кимна.

— This is it , Еди — продължи Томи. — И след това сме квит… свободен си.

Еди гледаше в празното пространство.

Телефонът на Томи иззвъня.

— Да? — вдигна той.

— Криминален комисар Томи Янсон? — попита женски глас.

— Да, но съм зает, може ли да…

— Казвам се Софи Бринкман — прекъсна го гласът.

Целият свят замръзна.

— Аха.

— Искам да се срещнем.

Той си прочисти гърлото.

— Къде се намирате?

— С адвоката ми сме в полицейското управление, във фоайето.

Софи и Тумас Русенгрен бяха въведени в стая за разпити. Бетонни стени. Вратата се затвори с трясък.

Правоъгълна маса с четири заковани за пода стола. Двамата седнаха един до друг. В стаята настъпи пълна тишина.

— Ще ви помоля да си отидете, когато започне разпитът — проговори Софи.

— Колко голяма е кашата, в която сте се забъркали?

Тя се замисли над въпроса му. Да, колко голяма беше кашата, в която се забърка? Имаше отговор. Адски огромна.

— Благодаря ви, че сега сте тук — отвърна тя, все едно това щеше да му замаже очите.

— На линия съм. Можете да ми се обадите, когато пожелаете.

— Вероятно ще се наложи, Тумас — кимна тя.

Вратата се отвори. Томи Янсон влезе. Риза под пуловер с триъгълна яка, джинси, очила за четене на челото. Избягваше очите на Софи, докато се ръкуваше и с двамата.

— И друг път сме се виждали — каза Томи на Тумас.

— Да, няколко пъти в съда — сети се Тумас, когато Томи седна срещу тях.

Тумас се покашля.

— Представлявам Софи Бринкман. Нека се впише, че вие, Томи Янсон, ще извършите разпит на моята клиентка, която ме помоли да не присъствам.

— Нима? — учуди се Томи.

Тумас се изправи и напусна стаята.

След затварянето на вратата настъпи напрегнато мълчание.

— Значи, адвокатът няма да присъства? Това не го очаквах — изсмя се той особено.

Софи мълчеше, просто го гледаше и за момент Томи загуби контрол над ситуацията, заразглежда книжата си, прочисти си гърлото.

— Софи Бринкман… Обявена сте за международно издирване. Не сте заподозряна в престъпление, а сте търсена като евентуален свидетел на няколко събития, които разследваме. Повечето свързани с Хектор Гусман…

— Томи? — прекъсна го тя.

Той спря.

— Да?

Софи посочи единия ъгъл на стаята.

Той погледна натам, към камерата, която ги следеше.

— Работи ли? — попита тя.

— Защо?

Тя не отговори.

— Не — отвърна той. — Камерата не работи.

Тя посочи микрофоните, които стърчаха от масата.

Той поклати глава:

— Не, не са включени.

Софи наблюдаваше мъжа. Черна коса, малко по-дълга от необходимото, сиви кичури, път през средата. Старателно подрязани мустаци, увиснали над ъгълчетата на устата. Очите — празни, почти мъртви.

— Ще ви разкажа една история. И ще ви помоля да слушате, без да ме прекъсвате — рече тя.

Нещо насмешливо се пробуди у Томи, безрадостна усмивка разтегли устните, очите помътняха. Той се облегна назад.

Софи почувства, че точно така изглежда и вътрешната природа на Томи Янсон. Видът му отразяваше душата — насмешлива и изпълнена с огорчение. Всички опити за професионално държане, които видя до този момент, бяха просто театър. Авторитетният, опитният, учтивият, спокойният… Отработени маниери до най-малкия нюанс, които той използваше в дадени ситуации. А Томи Янсон беше умел, беше стратег. По-добър и от най-добрите актьори. Иначе не би оцелял досега…

Сега обаче за един кратък миг маската му беше паднала, беше се хлъзнала, макар и само на сантиметър. Презрителен и злобен, за миг той седеше срещу нея, потънал в бездънен, безкраен мрак. Беше кошмарно, отвъд всякакъв здрав разум.

— Преди около година се запознах с Хектор Гусман — започна тя. — Той лежеше в болницата, където работех като медицинска сестра. Беше го блъснала кола в центъра на Стокхолм.

Томи слушаше. Презрението бе заменено от съсредоточаване.

— След като го изписаха, с Хектор започнахме да общуваме. С мен се свърза ваша колежка, Гунила Страндберг. Поиска да я снабдявам с информация за Хектор и групата му.

— И снабдихте ли я? — попита Томи.

Сега се държеше нормално — като полицай на разпит…

— Само с маловажна информация за хората около него, тъй като не знаех нищо, нямах какво да й дам. Но това нямаше значение, понеже Гунила и брат й Ерик, които водеха разследването срещу Хектор, се оказаха корумпирани. Бяха събрали екип, който работеше без вмешателство от когото и да било в полицията. Бяха действали по този начин в продължение на много години и повечето им разследвания… им носеха огромни суми. Сега искаха парите на Хектор.