Александр Содерберг - Добрият вълк

Арон гледаше през големия прозорец.

— Също и аз, и Лешек, и Соня… И Хектор.

— Пак не сме много — възрази Леви.

— Да — прошепна Арон. — Но това е положението.

— Защо?

— Не можем да си позволим да се разкрием, иначе край с нас. Игнасио и Ралф Ханке са пуснали, независимо един от друг, пипала навсякъде, търсят Хектор под дърво и камък. Най-малкото изтичане на информация и сме дотам. Затова не, няма да сме много.

Продължиха да си пият кафето и да зяпат самолетите, които кацаха и излитаха.

— Променил ли си се, Арон?

Арон изгледа Леви учудено.

— Странен въпрос.

— Странен отговор — отвърна финландецът.

— Остарях — рече Арон.

— Аз също — кимна Леви. — Както и всички други хора на света. Има нещо друго.

Пауза.

— Последната година беше тежка — призна Арон.

Леви поклати глава.

— Не, извинявай, Арон. Не е това. Изплюй камъчето.

Арон остави празната чаша на свободната седалка между тях.

— Една жена умря — промълви най-сетне.

— Красива жена?

Арон се замисли.

— Може би, но не за мен.

— Злополука? — попита Леви.

Злополука — тази дума използваха за онези, които попаднеха под куршумите им, невинните.

Арон поклати глава.

Не.

— А какво?

— Аз я убих — заяви Арон и погледна Леви за момент. — С нож — поясни тихо, сякаш от моментна и неконтролируема нужда да сподели.

Леви присви очи.

— Защо? — прошепна.

Арон почака тътенът от засилващ се самолет да утихне.

— Софи, така се казваше, приятелката на Хектор. Тя ни предаде, работеше за Ханке и дон Игнасио…

Леви забеляза съмнението в очите на Арон.

— Но?

— Но вече не съм толкова сигурен. Може би ще ми трябва помощта ти, Леви. Ако се окаже, че Хектор или някой друг научи какво направих.

— Той не знае ли?

— Знае, че е убита, но не и как.

Леви мълчеше. Арон продължи:

— Аз взех решението, налагаше се.

Убедеността вече липсваше.

Високоговорителите в зоната изпращяха. Женски глас с френски акцент съобщи, че пътниците на полет 480 на „Ер Франс“ до Лима могат да се качват на борда.

Двигателите ревяха, самолетът се засилваше, профуча по пистата и се вдигна във въздуха. Колесникът се прибра в пода под краката й, Софи видя как Прага изчезва, когато машината се скри в облаците и се насочи на северозапад.

Тя не обичаше да лети. Не че изпитваше ужас, но притеснението винаги присъстваше. Някой й беше казал, че това е неоправдан страх. Голяма утеха, когато се страхуваш…

Еърбъсът се изкачи в синьото, огряно от слънцето и спокойно небе, пое по курса си и пилотът изключи предупреждението за предпазните колани. Но тя не свали своя. Отказа храната и напитките. Два часа и половина по-късно кацна на окъпаното от слънцето стокхолмско летище „Арланда“.

Опашката пред паспортния контрол се точеше бавно. Софи въртеше в ръце виненочервения си паспорт, отваряше го пак и пак, сякаш за да се увери, че всичко е наред.

„Софи Бринкман“, така пишеше. Нейна снимка отпреди четири години. Истинският й личен номер, истинският й подпис…

— Следващият!

Полицаят зад стъклото й махна с три пръста да дойде.

Софи прекрачи бялата линия и направи четирите крачки до него, подаде му паспорта.

Шведският полицай погледна информацията, сравни лицето й със снимката, сканира паспорта и й го върна.

— Добре дошла у дома.

В мига, в който Софи стъпи на шведска земя за първи път от пет месеца, информацията за самоличността й влезе в сървърите на полицията и имиграционната служба и беше сравнена с наличните данни. Беше изпратена в космоса, мина през сателита и се върна на Земята в един сървър в Белгия. Там информацията за нея беше криптирана и изпратена на Интерпол в Лион и Европол в Хага.

Софи стигна до залата за пристигащи. Мъжът я чакаше, както беше уговорено. Зализана назад прошарена коса, будни очи зад кръгли очила с рогови рамки. Нарочно пусната двуседмична брада, строга уста, костюм с вратовръзка въпреки юнската горещина.

— Вие сте адвокатът — отбеляза тя.

— А вие сте Софи Бринкман.

Ръкуваха се.

— Тумас Русенгрен — представи се той.

Едно такси ги отведе в Стокхолм.

— Не знам нищо за вас освен името — започна той. — Не знам как да ви представлявам. Вероятно никак, предвид инструкциите, които получих.

Стокхолмският му диалект беше на границата на надменността. Но Тумас Русенгрен не беше надменен. Беше открит, прям и спокоен по един симпатичен начин.