Александр Содерберг - Добрият вълк

Вината го глождеше, стремеше се да излезе на бял свят, да си поеме дъх. Но въпреки че го съзнаваше, успяваше да я задуши, да я държи на разстояние… Това беше ежедневната му борба — да не допуска твърде много светлина. Защото тогава всичко щеше да отиде по дяволите.

Фаровете на автомобила заслепиха Хектор за миг, когато алфа ромеото сви и спря пред него. Отвориха се врати, после се затвориха.

Лешек и Соня седнаха от двете му страни на пейката. Хектор показа, че иска нещо от Лешек. Лешек извади малка пура и запалка. Хектор я запали и известно време издишваше дима с наслада. Тримата седяха един до друг в мълчание.

— Работи ли Алдо Морети с Игнасио Рамирес? — попита Хектор предпазливо, сякаш отрицателният отговор би означавал край на всичко.

Соня му показа бележника.

Хектор прочете двата реда. Горният представляваше обичайно име на италиански ресторант или пицария. Под него — име на банка. Банко Популар Генерал С.А.

Хектор го прочете още веднъж. Знаеше това име. Собственост на дон Игнасио. Офшорна банка. Хектор беше наливал пари в нея в продължение на много години.

— Това е личната банка на Игнасио — каза той с облекчение и издиша дима.

Лешек се усмихна, Соня се усмихна.

— Как ще процедираме? — попита Хектор и си дръпна два пъти от пурата.

— Ще отидем в ресторанта, или където там ще е срещата. Ако някой близък до дон Игнасио присъства, хващаме го — отговори Лешек.

— Близък?

— Някой важен, някой ценен за Игнасио, някой, когото можем да разменим срещу Лотар.

— Ами ако няма такъв?

Настъпи кратко мълчание. Накрая Соня продума:

— Тогава е свършено. Махаме се оттук.

Хектор пак погледна бележника.

— Това ли е единственият начин? — попита.

Соня и Лешек не отговориха. Въпросът беше твърде сложен. Цялото начинание беше изключително рисково. А шансът за успех — минимален. И тримата знаеха в какво тежко положение се намират. Никаква власт, никакви средства. Само надеждата поне нещо да стане, както те го искат. Да извадят късмет.

Хектор се изправи, допуши пурата, пусна я на земята, без да я угаси. Сложи си качулката и погледна Соня и Лешек:

— Благодаря ви — прошепна, прибра ръце в ръкавите на расото и се отправи към портите на манастира.

Карта на света, разтворена на масата.

Йенс се беше надвесил над нея. Апартаментът, високо в сградата с изглед към Маями Бийч и с модерен дизайн, се състоеше от едно обширно помещение. Кухня, дневна, трапезария — всичко в едно.

Кевин Горман седеше на дивана срещу телевизора и настървено смъркаше кокаин; после взе от стъклената масичка пистолета със заглушителя, облегна се на дивана и отпусна глава назад. Може би за да предотврати потичането на кръв от носа или пък за да го хване по-бързо наркотикът. Очите на Горман се насочиха към Йенс.

— К’во зяпаш?

Йенс отново се вторачи в картата.

— Ей, педал, на тебе говоря!

Йенс не му обръщаше внимание.

— Кучко! Ще гледаш татенцето, като ти говори.

Йенс вдигна очи. Горман се хилеше на собствените си думи.

— Татенце. Вече така ще ми викаш.

Горман насочи пистолета към лицето на Йенс. Усещането беше крайно неприятно.

Кевин Горман изцъка три пъти с език. Имитираше изстрели със заглушител. Звучеше изкуствено и ужасно инфантилно.

— Два в гърдите, един в челото. И гудбай на кучката Йенс.

Горман свали пистолета. Пак се наведе към масата, изсмърка още една магистралка.

Йенс се овладя, върна се към картата.

Маршрутът се виеше като змия през половината свят.

Стъпки зад гърба му. Лотар дойде и застана до него, взря се съсредоточено в картата.

— Здравей — прошепна Йенс.

— Здравей — прошепна Лотар.

Заедно заразглеждаха картата; пътят им тръгваше от Колумбия, минаваше нагоре между Хаити и Куба, свиваше на запад и се насочваше към Флорида. Тази част минаха с товарен кораб, който извършваше този курс един път месечно. С него пристигнаха на пристанището на Маями, където стоката беше разтоварена, преразпределена и натоварена на пътнически съд — круизен кораб за Бермуда, който щеше да вдигне котва вечерта. От Бермуда пакетът щеше да се качи на самолет на „Бритиш Еъруейз“ от летище „Уейд“ до лондонското „Гетуик“. Оттам с частен автомобил до Фолкстън и английския край на тунела под Ла Манша, после с влака до Кале от френската страна. Накрая маратонско пътуване — дванайсет часа до Флоренция в Италия. Крайната цел.

— Къде е най-критичният момент? — изпита го Йенс.