Александр Содерберг: Добрият вълк

Имаше и трета стена. Тя беше оскъдна, състоеше се само от две снимки. Йенс и Лотар. Тази стена нямаше име, нямаше шарени лепенки. Би трябвало да я наричат Стената на Лотар , тъй като той беше най-важен.

Тези три стени бяха целта.

Да се отърват от Томи.

Да се отърват от Хектор.

Да спасят Лотар и Йенс…

Само че последното не беше вярно.

Снимките на Лотар и Йенс, отново. Тя премигна, отмести очи.

Те бяха обречени. Тя го знаеше. Майлс и Сана го знаеха. Михаил го знаеше. Алберт не го знаеше…

Потропване на стената пробуди Софи. Сигналът, че са приключили с противната си работа. Че Сана е излязла, Майлс е събудил Хагман с третата инжекция, показал му е снимките, заплашил е да ги изпрати на жена му, приятелите, колегите… Поставил му е задача.

Софи включи телевизора. Картината беше чернобяла и идваше от камера на тавана в стаята, където стояха Майлс и Карл. Майлс с маската на лицето. Карл Хагман вече с риза и панталон до маса с три компютъра. Изглежда, всичко вървеше по план.

Майлс постави лист хартия на масата пред Хагман.

— Искаме да проследим банкови преводи, извършени преди около година в Лихтенщайн. Пари са преминали от един човек в друг, който се е опитал да ги скрие. Трябва ни цялата верига. Искаме да знаем къде са отишли парите и да проследим всички или част от тях към сметката в шведска банка и да научим притежателя й. Трябва ни име.

Звукът беше добър, тя чуваше всичко ясно. Дори мърморенето на Карл.

— Ще отнеме време.

— Нямаме много време.

Карл работеше на компютрите.

— Ако не се получи, ако не успея да ви помогна? — попита.

— Тогава животът ти ще се промени. Снимките отиват при всичките ти близки, колеги, клиенти…

— Дори ако това, което искате, се окаже невъзможно?

— Да — отвърна Майлс. — Дори ако е невъзможно. А също и ако някой засече компютрите ни, също и ако някога изтърсиш за това пред когото и да било. Сега действай и стига си задавал въпроси.

Карл седеше неподвижно, отчаян. Накрая явно се примири с участта си и започна да щрака по клавиатурата, отваряше програми, въвеждаше пароли в отделен прозорец. Постепенно се преобразяваше, ставаше по-съсредоточен, по-бърз, движенията му в различните киберсветове бяха опитни и самоуверени. Работеше усилено, енергично, страстно. Софи си помисли, че тук Карл Хагман е в стихията си.

Тя започна да се успокоява. Карл не се опъваше. Ако беше отказал, щеше да му прати Михаил. И тогава щеше да стане грозно.

— Мамо?

Алберт на прага зад нея.

— Здравей, миличък — отговори тя. — Ела.

Той влезе и спря количката до нея. Заедно загледаха екрана.

— Как върви? — попита той тихо.

Басовият му глас вече беше улегнал и щеше да остане такъв. Тя го погледна за момент, отметна косата зад ухото му. Горната половина на тялото му беше атлетична, гръдните мускули личаха под блузата, бицепсите бяха големи и с изпъкнали вени. Но краката оставаха тънки и безсилни…

— Не знам… Ще отнеме доста време.

Тя усети, че шепти.

— Майлс как се справя?

Алберт не сваляше очи от екрана.

— Добре.

— А ако не се получи?

Тя нямаше представа…

— Продължаваме напред — отвърна спокойно.

— После отиваме за Лотар и Йенс… — каза той, както често повтаряше.

— Когато можем — промърмори тя… както винаги.

Само че излъга сина си. Както винаги. Умишлено или не, беше приела, че той не бива да знае. За да го предпази, така си повтаряше. Но не беше вярно. Все по-ясно осъзнаваше, че предпазва себе си. С всеки изминал ден тя харесваше Софи Бринкман все по-малко.

Сякаш чул мислите й, Алберт я погали леко по бузата с опакото на ръката си, може би за да я утеши, и излезе от стаята.

Беше се променил. Като всички момчета на тази възраст. Но Алберт беше по-различен. По-умен, по-сериозен… по-истински. Но част от него вече я нямаше. Откритата, очевидната, безгрижната. Това, което беше той преди счупването на гръбнака. Дотогава просто се носеше по течението, оставяше собственото си мислене, самомнение и мироглед да го формират. Сега беше друго, почти обратното. Беше осъзнал, че е длъжен той да се формира, да си създаде статус, а това не става от само себе си, когато си прикован на инвалиден стол, колкото и дружелюбен да се показва към теб обкръжаващият те свят. В неговия случай можеше да се разчита на интелекта… разсъдъка, находчивостта… острата мисъл, подправена с чувство за хумор. Той ставаше по-важен от всичко друго — интелигентният хумор. Той беше неговото спасение, превръщаше го в личност. И въпреки това на Софи й липсваше някогашният Алберт. На него също, поне доколкото можеше да прецени тя.