Александр Содерберг: Добрият вълк

— Обичам те, Майлс — отвърна и пъхна гърдата си в устата на Карл Хагман.

Карл се облещи.

Майлс започна да снима.

Прозорецът на колата беше отворен. Цикадите жужаха, ароматите се преплитаха — жасмин, лавандула, босилек, цитрусови плодове. Соня Ализадех седеше зад волана в паркирано „алфа ромео“.

Вилата над нея се спотайваше сред пинии и алепски борове. Не се виждаше почти нищо. Единствено през голямата желязна порта можеше да различи част от асфалтираната и слабо осветена алея към къщата. Остатъкът от градината беше скрит зад двуметров зид.

Тя хвърли поглед към ръчния си часовник. Наближаваше десет вечерта. Ако се съди по наблюдението от последните дни, мъжът трябваше да изнесе боклука от къщата някъде между девет и половина и десет и половина, да изпуши една цигара, да проведе телефонен разговор, вероятно с любовницата си, като говори тихо и обикаля разсеяно из градината.

Лешек се намираше зад зида. Беше се прехвърлил на съседното място. Сега чакаше сред сенките в градината.

Соня свали сенника и се огледа. Стар навик. Малки бръчици около синьо-зелените очи, маслинена кожа. Пусна част от правата си черна коса да пада над едното й ухо и вдигна сенника. Пътят пред нея беше черен с жълта маркировка. Между големите вили — добре поддържана тучна зеленина; всичко беше красиво, луксозно и мирно.

Тя копнееше за мир, за спокойствие и топлина. Твърде дълго вече бягаха. Тя, Лешек, Арон и Хектор… Непрекъснато да бягаш и да се криеш, беше като вечно да зъзнеш. Изсмукваше енергията. Беше уморена.

Щяха да намерят Лотар. Синът на Хектор, главната му цел. Дон Игнасио държеше Лотар. Знаеха го. Но бяха с вързани ръце. Не разполагаха със средства. Всички, от които биха могли да получат помощ, знаеха, че Хектор Гусман е свършен. Че сътрудничество с него е равнозначно на агресия срещу Ралф Ханке и дон Игнасио Рамирес. А никой не искаше това.

Правеха каквото можеха. Бяха поставили бръмбари и хакнали онези групировки, които Ханке и Игнасио Рамирес бяха отмъкнали от Хектор и бяха поставили под своя чадър. Оказа се напразно. Нищо не научиха.

Но преди няколко седмици до ушите им стигна нещо. Алдо Морети, гангстер средна ръка, който оперираше около Флоренция, бил на път да направи голям удар. Морети водеше няколко от малкото италиански банди без пряка връзка с известните големи мафиотски фамилии. Хектор беше въртял бизнес с него неведнъж през годините. Тъй че голям удар можеше да означава дон Игнасио Рамирес…

Соня погледна портата.

Ето го мъжа — връщаше се нагоре по алеята към вилата без чувала в ръка.

Беше го изтървала.

Соня се разбърза. Грабна радиостанцията от съседната седалка и припряно прошепна в микрофона:

— Прибира се в къщата, хвърлил е боклука…

Сърцето й биеше лудешки. Соня проследи мъжа с поглед. Той още говореше по телефона, спря се, пъхна цигара в уста, запали я със запалка. Издиша син дим, смееше се на нещо. Държеше се нехайно, така беше и облечен — бежови панталони, светлосиня риза.

Фигурата на Лешек се показа от сенките и притисна пистолет в главата му. Внимателно взе телефона от ръката на мъжа.

Соня запали двигателя. Даде на заден към портата на висока предавка. Премести скоростния лост на първа. Портата се отвори зад нея…

Лешек бутна мъжа на задната седалка и се качи до него.

— Тръгвай — нареди.

Соня пое надолу по хълма, погледна мъжа в огледалото за обратно виждане — черна коса, светлосини очи, мирисът му изпълваше купето, силен, остър одеколон и пури.

— Ти ли си банкерът Джузепе Русо? — попита тя.

— Да…

Правеше се на равнодушен.

— Алдо Морети клиент ли ти е?

— Защо?

Лешек го смушка с пистолета.

— Може да се каже — отговори той.

Завоите бяха остри. Джузепе се хвана за дръжката на тавана.

— Какво прави Морети в момента?

— Не разбирам въпроса.

— Какви сделки? С кого работи, какво е намислил? Всичко, което знаеш.

Джузепе Русо изсумтя. Той беше италианец до мозъка на костите, самодоволен, надут, важен.

— Не съм запознат с ежедневните му занимания, аз съм му съветник по определени финансови въпроси… Не говорите с правилния човек…

Силен удар отстрани на главата, Джузепе загуби ориентация, вдигна ръка, помъчи се да каже нещо. Още един удар. Този път по-силен. Джузепе се огледа, косата му падна на очите; объркан, замаян. Пак вдигна ръка.

— Оставете ме…

Последният удар на Лешек улучи слепоочието. Главата на Джузепе Русо отскочи от прозореца, той се вторачи замаяно в краката си.