Александр Содерберг: Добрият вълк

Тя започна да се вцепенява. Устните загубиха усещане… Натискът върху очите стана непоносим. Страхът от смъртта се пробуди. Крайниците се разтърсиха, лицето трепна. Цялата й вътрешност взе да се извива.

Само още малко…

Сърцето биеше учестено, някакъв вакуум изсмукваше всичко от тялото. Предупредителните сигнали крещяха вътре в нея. Мисълта се замъгли, няколко кратки секунди тя се люшкаше между съзнанието и безсъзнанието. И после — внезапна чернота, когато безсъзнанието надделя. Неволно си пое дъх, водата нахлу в дробовете и Софи се събуди, изскочи на повърхността, грабна хавлията, оставена на ръба на ваната, и зарови лице в нея; кашляше и повръщаше вода, накрая успя да си поеме дъх. Болката беше неописуема. Тя изкрещя в хавлията, за да приглуши звука доколкото е възможно, помъчи се да успокои дишането си — леки повърхностни вдишвания, малко въздух и после още малко, — гърлото и дробовете й изгаряха.

Отметна глава назад, отпусна ръце на ръба на ваната, задиша по-равномерно, напълни дробовете с въздух, почака кислородът бавно да изпълни тялото и органите й… Обгърна я усещане за неописуемо доволство. С наслада се вслушваше в звука от капещия кран. Кап-кап-кап във ваната на дълги интервали, липсваше постоянство, липсваше ритъм… Видя тънки цепнатини на тавана, малко обелена боя. Изви глава, роклята висеше на закачалка на вратата. „Соня Рикел“…

Бум-бум-бум. Тропането на вратата отекна в малката баня, прозвуча гласът на Алберт:

— Мамо? Трябва да побързаш, след малко тръгвате.

Коктейли и глъчка. Напитките се лееха. Малкият четиричленен бенд в смокинги свиреше боса нова. Дипломати, бизнесмени, бизнесдами и някой и друг политик, общо стотина гости се бяха събрали в залата на шведското посолство в чешката столица.

Софи стоеше настрана с чаша шампанско в ръка и следеше с очи Сана Ренберг. Майлс Ингмаршон в другия край на помещението правеше същото.

Сана, с къса руса коса, привлекателна фигура и официално облекло, се движеше сред множеството. Имаше една цел — Карл Хагман. Той се намираше в средата на залата и бъбреше с колеги.

Сана се добра до Хагман и прошепна нещо в ухото му. Карл се усмихна, леко се смути, докато я оглеждаше от глава до пети.

Добре…

Софи погледна часовника си.

Тънкостта беше да изведат Карл Хагман в точния момент. Приспивателното в шампанското му щеше да подейства след трийсет минути. Тогава щеше да припадне.

Двамата колеги на Карл, мъж и жена, все се въртяха около началника си. Трябваше да ги разсеят.

Софи щеше да поеме мъжа, Майлс жената.

Тръгнаха натам, всеки от своята страна.

— Здравей — усмихна се Софи.

Мъжът се обърна и лицето му светна.

В залата беше тясно, всички стояха плътно един до друг. Докато разговаряха с колегите на Карл, те незабележимо се движеха в полукръг. Накрая колегите се озоваха с гръб към шефа си. Софи видя как Сана отвежда Карл Хагман към изхода.

След три минути се срещнаха пред залата. Карл бърбореше и се хилеше, докато Майлс го подпираше да не се търкулне надолу по стълбите. Софи и Сана вървяха след тях.

Вместо да напуснат посолството през главния вход, те свиха надясно, отвориха една врата с код, прекосиха малък офис и се спряха пред друга врата с код. Софи въведе четирите цифри, отвори, задържа вратата и се плъзна след тях.

По друго стълбище слязоха в мазето на посолството. Карл Хагман се замайваше все повече. Групичката забърза по коридора, като ту носеше, ту влачеше Хагман.

— Ей!

Обърнаха се. Пазач. Двойна брадичка, тъмен костюм, радиостанция в ръката.

— Какво правите тук?

— Този приятел беше на път да се изложи пред гостите — усмихна се Майлс.

Пазачът го изгледа.

— Вие сте онзи, компютърният спец, нали?

— Да, водя този тук да си поспи в моя кабинет…