Александр Содерберг: Добрият вълк

След два часа Карл изведнъж спря работа.

— Готов съм, беше трудно и сложно. Но успях. Моята програма успя…

Софи долови гордост в гласа му.

— Проследих сумата, която изчезва в Лихтенщайн — продължи Карл. — Обиколила е света безброй пъти. Но накрая пак се е върнала в Лихтенщайн, в друга сметка, без име, само с номер. От тази сметка голяма сума е била изпратена за изследвания на АЛС [1] Амиотрофична латерална склероза — болест на моторните неврони. — Б. пр. по света… Но после пак става сложно.

— Как? — попита Майлс.

— Парите, изтеглени от сметката, стигат до банка в западна Африка. От тази банка по-малки суми — от по няколкостотин хиляди — достигат финалната си дестинация в сметка в Швеция. По пътя са спирали в други фиктивни сметки, после са продължили нататък. Схемата работи, няма как да се проследи, не оставя следи. Хубав и лесен начин да скриеш първоизточника.

— Но ти успя? — попита Майлс.

Карл кимна. Написа някакъв номер на един лист и го подаде на Майлс. Посочи монитора.

— Въведете номера на сметката и ще получите личните данни, които търсите, в кои банки са сметките на лицето и тъй нататък. Натиснете пак ентър и ще получите пълно извлечение от всички транзакции, свързани с този човек и тази сметка. Аз не искам да знам кой е човекът, затова ще се обърна с гръб.

Така и направи и сега стоеше с лице към камерата. Софи наблюдаваше Карл Хагман. Изглеждаше измъчен, неспокоен и учтив.

Майлс беше въвел номера. Нищо не ставаше. Той стоеше вцепенен. После… на екрана се появи информация. Майлс се понаведе, зачете… Скочи на крака толкова рязко, че катурна стола, обърна се към камерата, очите му блестяха иззад маската, когато вдигна палец към обектива.

От пиниите се носеше плътен аромат, вечерният въздух беше горещ и тежък.

Хектор Гусман, облечен в расо, седеше на пейка пред манастирските порти и гледаше как фаровете на колата осветяват пътя далеч долу на идване от града. Соня и Лешек нямаха право да пребивават в манастира, това беше едно от правилата, поставени от брат Роберто, за да позволят на Хектор да се укрие тук.

Вече пет месеца живееше сред монасите. Сред тях, но винаги отделно. Участваше във всекидневната работа, присъстваше на молитвите, макар и само като зрител. Хектор ядеше с тях и имаше собствена килия. Но не беше един от тях. Единствената му обща черта с монасите бе, че и той не притежаваше нищо и също като тях се беше оттеглил от света и никога не излизаше от манастира. Но причината за това беше съвсем различна от тази на братята.

Него го преследваха… всички. Полицията, конкурентни групировки. Ралф Ханке, германски бизнесмен от Мюнхен с огромна криминална мрежа. Игнасио Рамирес, наркобарон от Колумбия. Двамата си сътрудничеха, за да премахнат Хектор. И успяха. Отвлякоха сина му, Лотар, отвлякоха Ернст Лундвал, съветника му. Човек, който познаваше из основи всички дела на Хектор. За Ханке и Игнасио се беше оказало лесна работа да пренасочат бизнеса и контактите на Хектор към себе си…

Фаровете наближаваха, колата се показа на билото. Вече чуваше далечния слаб двигател.

Ралф Ханке… Мъжът, който уби бащата и брата на Хектор, който по всяка вероятност беше убил и любимата му, Софи Бринкман, който прати Хектор в кома, който похити сина му. Който отне всичко, което Хектор притежаваше, който го унижи тотално…

Какво да направиш с такъв човек? Идеите край нямаха. Те го държаха буден нощем. Угасваха всяка светлинка. Дори в място като това. Металическият вкус на отмъщението в тялото извиваше вътрешностите му. Подтикът да отвърне на удара… Да убие гадината… Да убие всички гадове, които му причиниха това. Жаждата за кръв го обладаваше. Вкусът й беше на желязо, омраза и бодлива роза.

Но в крайна сметка, когато пропъдеше мислите за мъст и изпод тях за миг се покажеше здрав разум, тогава съществуваше само едно — Лотар…

Той сведе очи. Расото, сандалите, чакълът под тях. Земята е свещена, където и да стъпиш, така казваше брат Роберто.

Преди да дойде тук, преди да се скрие в този манастир, Хектор се беше събудил от близо половингодишна кома. Когато отвори очи, откри, че е променен. Беше склонен да премисля и върти в главата си няколко въпроса до безкрай. Освен това чувстваше повече. Сякаш емоционалният му живот се беше разраснал и вече покриваше целия спектър. Струваше му се, че разбира в какви отношения са някои неща в света. Че съществува единство, връзка, нещо като отец на всичко на света. И там, отвъд границата, се чуваше глас. Понякога тих и неразбираем, друг път ясен и отчетлив. Той говореше на него и на всичко друго, което съществува. Хектор не можеше да сподели това усещане с брат Роберто, нито с друг от монасите. Не искаше да знае как ще го изтълкуват… какво би могло да му причини… Тъй като чувството за вина съпровождаше Хектор навсякъде, в това поне нямаше съмнение. Унищожиха половината му семейство заради него. Убиха Софи Бринкман заради него… съсипаха безброй животи… Заради него.