Александр Содерберг - Добрият вълк

— Би трябвало да е лесно — промърмори Софи.

— Кое? — попита Ивон.

— Това. Животът. В началото беше толкова просто.

Кучето Рат пак изръмжа, тих глух звук, който беше на път да премине в лай. Ивон пак го смълча с леко изшъткване.

— С повечето хора е така — отговори Ивон на твърдението на Софи. — И после става нещо друго.

И после става нещо друго… Думите отекнаха у Софи.

— Остарявам — продължи Ивон и се покашля. — С възрастта нещата се променят. Картини и спомени избеляват и едновременно с това стават по-ясни… Не мога да го опиша по друг начин.

Ивон присви очи към прозореца зад Софи.

— Вътре във всеки от нас има жертва — каза.

От това я заболя, Софи искаше да се защити. Ивон я изпревари:

— Знам какво ще кажеш, Софи, че жертвата е само в мен… Но твоят начин да се справиш, сама да се убеждаваш в противното, да се държиш, като че ли си освободена от това, понеже толкова ясно си го виждала в мен… И той не е правилен…

Софи взе да се замайва. Искаше да се опита да разбере.

— Ти беше друга преди — продължи Ивон.

— Преди кое?

— Преди баща ти да умре.

Софи чакаше.

— Беше весела, общителна, не спираше да приказваш, да задаваш въпроси… беше безстрашна. Отказваше да се научиш да си връзваш връзките… Нямаше време за такива занимания. Кипеше от живот, все носеше панталони. Прекарваше цялото си време с баща си… А аз ревнувах.

Софи вдигна очи към Ивон.

— Мен и татко?

Ивон поклати глава.

— Не, завиждах, че си свободна, че знаеш как да бъдеш свободна… Когато Йеорг умря, ти се затвори в себе си. Създаде си черупка, защита. Цената беше висока. Свободата остана отвън.

Ивон хвана чашата с вода, придърпа я към себе си, погледна в нея.

— И при неговата загуба аз не ти помогнах — продължи тя. — Бях заета със собствената си мъка и неспособност да се справя с живота… Тогава унищожих много. А ти се затвори още повече…

Нещо започваше да придобива очертания, Софи слушаше.

— Когато Давид се разболя — продължи Ивон.

Давид . Нейният съпруг, бащата на Алберт.

— Ти отново се затвори, може би по навик. Той се нуждаеше от теб.

— Той си имаше друга — прекъсна я Софи.

Ивон кимна.

— Знам… И знам колко те заболя… Но не тогава, Софи, вече не.

— Той получи всичката помощ, от която имаше нужда — възрази Софи.

Ивон я изгледа, поклати глава, прошепна:

— Не е вярно.

У нея се събуди неприятно усещане. Ивон продължи:

— Ти го наказа с мълчание, когато той се опита да помоли за прошка, опита да се приближи.

Софи се обгърна с ръце.

— Какво искаш, мамо?

— И после Давид умря, стана бързо, той просто се предаде пред болестта и си отиде. Ти не изглеждаше подготвена за това. Справяше се, грижеше се, въртеше домакинството, гледаше Алберт. Но през цялото време скрита в черупката си, не допускаше никого, беше тиха, студена. Бореше се храбро да не допускаш грешки, външно… Нещо като емоционално алиби. Но страдаше ужасно, не допускаше нищо и никого.

Софи беше отпуснала ръце, гледаше дланите в скута си. Беше ги стиснала.

— Ежедневието се върна — каза Ивон. — И всичко тъжно и трагично изтече в някакво непрогледно небитие. Чувството за вина така и не те напусна, нищо че смяташе, че е невидимо. Аз го виждах… Виждам го и днес.

Софи политна назад. Внезапно й прилоша.

— Никога не съм го обичала — каза, без да се замисли. — Исках живота, който можеше да ми предложи, и въпреки това се направих на жертва, когато той потърси другаде любовта, която аз не му давах… Лъжа Алберт, взимам грешни решения, излагам другите на опасност, за да предпазя себе си. Себична съм… Лоша съм…

Тя погледна майка си.

— Всички хора са такива — каза Ивон. — И добри, и лоши.

Нещо у Софи се поотпусна.

— Може би трябва да им отговориш — продължи Ивон. — На твоите по-тъмни страни, онези, които наричаш лоши. Позволи на раните ти да кървят. Възползвай се от това, сега, когато — смятам — ти е най-необходимо.

Ивон погледна Софи в очите, продължи:

— Миналото е минало… Мъртво е. Това пред нас не съществува. Само настоящето. Обичам те, Софи. Гордея се с теб. Това те е превърнало в истински човек, макар ти самата да не го виждаш. Животът ти е станал точно какъвто не си очаквала. Но ти си тук… Алберт е тук… Вие сте заедно, всичко ще се нареди…

Софи с лакти на масата, глава върху дланите, се взираше в земята. Пет секунди, десет…

— Мамо — прошепна със свито гърло.

— Миличка — извика Ивон с отчаяние и разбито сърце и се отпусна до Софи на голямата пейка, прегърна я силно.