Александр Содерберг - Добрият вълк

Грижи се за себе си, мили…

След като връзката отиде по дяволите, Еди се оказа засмукан в емоционален водовъртеж. Лечението можеше да бъде само едно. Насилие… да излезе и да се бие. Така и постъпи. Преби до смърт някакъв нещастник в парка. Рикард Егнел, русоляво двайсетина годишно момче от северните предградия. Горкият Егнел търсеше малко вълнение, искаше да се ступа с някого. Само че попадна на грешния човек в грешния момент на грешното място. Срещна бесния и наранен Еди Буман… Краткият живот на Рикард Егнел приключи в онзи ден.

Еди видя снимката му във вестниците скоро след това. Безсмисленото насилие.

Това беше едно от малкото сензационни заглавия, които се оказваха абсолютно верни.

Еди приспа съвестта си, разчиташе на потискане на спомените и отричане. Не се е случило… Времето минаваше, Еди напредваше в професията, стана инспектор. След няколко години вече можеше да се отпусне, убеди се, че ще му се размине.

Но един ден, преди три месеца, на вратата му се почука. Томи Янсон, голяма клечка от Криминална, стоеше на коридора с прошарените си мустаци. Каза, че знае как Еди хладнокръвно е пречукал едно момче; разполагал и с доказателства. Поиска от Еди незабавно да започне да работи за него. Да прави каквото му нареди и да не задава въпроси. Ако Еди си отворел устата, Томи щял да се погрижи да го хвърлят в затвора за убийството и там да го таковат отзад, денем и нощем, в продължение на осемнайсет години строг режим.

Софи беше забелязала автомобила нагоре по пътя още докато вървеше към таксито пред къщата на Ивон рано сутринта. В момента той спазваше известна дистанция. Сребристо волво, мъж зад волана. Тя го мярна неведнъж по пътя за летището.

След като влезе в терминал 2, тя зачака мъжа. Той я търсеше сред множеството.

Софи пристъпи към него изотзад.

— Извинете — промърмори.

Той се обърна. Къса коса, широки рамене, сравнително висок.

Софи вдигна мобилния си телефон пред лицето му, снима го, обърна се и тръгна към паспортния контрол. Той не я последва.

Тя носеше три паспорта в чантата си. Два фалшиви, един истински. Използва един от фалшивите. Качи се на самолет за Франкфурт, извади телефона си, погледна снимката на мъжа. Около трийсетгодишен. Лицето квадратно по приятен начин. Устата широка, устните почти пълни. Но той правеше впечатление и за невидимост. Безинтересната прическа… Все едно искаше да се скрие в безличността… незабележимостта. Очите — светлосини на границата със светлосиви. Направо хубави.

Беше човек на Томи. Полицай или престъпник. Или и двете — като самия Томи. Софи отново се вгледа в очите му. Беше виждала зли очи, обикновено бяха празни. Но тези бяха различни… Тя се опита да състави цялостна картина. С вътрешния си поглед виждаше, че мъжът на снимката е нещастен, самотен… и опасен.

Изпрати снимката на телефона на Майлс.

Самолетът кацна във Франкфурт, Софи мина през митницата, излезе от терминала, море от бежови таксита. Зави по тротоара и пак влезе, насочи се към залата за заминаващи. Мина през проверката с другия фалшив паспорт. Качи се на директния полет на „Луфтханза“ до Прага.

Майлс я чакаше с автомобил. Дисплеят под един часовник показваше, че температурата е двайсет и осем градуса. Софи се качи до него в колата. Дълбока въздишка.

— Здравей — поздрави го тя.

— Здравей — отвърна Майлс, подкара колата, като държеше цигарата си през отворения прозорец. — Какъв беше той?

Какъв беше той , забеляза Софи. Не какво каза той .

— Беше няколко неща едновременно — отговори му.

— В смисъл? — Сега цигарата стърчеше от устата.

— В началото се правеше, че не разбира. Като му стана ясно, че държим всичко под контрол, сякаш едва ли не се отпусна.

— Угризения? — поиска да знае Майлс.

Майлс Ингмаршон… Тази работа с Томи за него беше лична.

— Не — въздъхна тя. — Никакви угризения.

— Мъжът на снимката — проговори Майлс след малко.

— Да?

— Познат ми беше отнякъде. Разрових се в полицейския регистър. Казва се Еди Буман. Започнал като патрулен полицай, станал инспектор.

— А сега?

— Не знам. Но сигурно е човек на Томи — отвърна Майлс.

Оставиха колата в Прага 6. Метро и после трамвай до Мала Страна. Пражкият замък горе на хълма през мръсния, огрян от слънцето прозорец на трамвая, докато със стържене минаваха над реката.

— Алберт? — попита тя.

— Окей — прошепна Майлс.