Александр Содерберг - Добрият вълк

— В смисъл? — настоя тя.

— Пълен е с енергия — поясни Майлс. — Това му се отразява добре. Дето не се отказваме. И че той може да участва.

Слязоха няколко спирки предварително, тръгнаха пеш по „Уйест“ към площада при Карловия мост, „Малостранске намести“.

— А зад това? — попита тя.

— Нищо особено. Той се пригажда. Нали го познаваш.

Тя го погледна. Майлс продължи:

— Той е напълно нормален, Софи.

— Какво те прави нормален? — запита се тя.

Майлс се замисли.

— Той вика и аплодира, когато гледаме футбол. Надприказва ме във всеки спор. Има самоуважение… Алберт е окей.

Той се обърна към нея:

— А ти как се чувстваш?

Тя не отговори.

Ядяха заедно в кухнята. Софи гледаше другите около масата: Алберт, Майлс, Сана и Михаил.

— Мрачен тип е Томи Янсон — започна тя тихо.

Софи описа срещата си с Томи. Всички слушаха. След като приключи, настъпи мълчание. Може би трябваше да вдигнат наздравица, да празнуват задействането на плана, да се радват, че дотук всичко върви добре. Но мислите им бяха другаде, безопасността им беше под въпрос, тези вечери, тихият живот в Прага, към който всички бяха привикнали, клонеше към края си. Всичко отново ставаше несигурно. Никой не каза нищо… Освен Михаил.

— Няма да се получи както си мислите или се надявате. — Гласът му беше глух.

Всички около масата се обърнаха към него. Той заемаше значителна част от стаята. Висок, широк, самоуверен. Глътна си залъка, избърса си ръцете в салфетката и продължи:

— Полицаят… Томи ще се нахвърли върху нас веднага щом му се удаде възможност. Той планира, търси, чака. Същото ще стане и с Хектор, ако и когато го открием или те открият нас. И нищо няма да мине както го очакваме.

Михаил Асмаров, ветеран от войната в Афганистан и чеченската война. Те го бяха белязали.

— Ще ни нападнат с всичко, с което разполагат… ще стане жестоко и мръсно. Ще бъде сериозно.

Но точно сега на никого не му се слушаха истините му.

— Ние сме подготвени — обади се Софи в опит да му затвори устата.

Михаил поклати глава.

— Никой не е.

— Имаме план, поне засега всичко върви по него — възрази тя.

— Придържането към плана е по-скоро късмет, отколкото нечия заслуга — скастри я Михаил.

Прибори по порцелан.

— Важното е, че върви — намеси се Майлс. — Мина по план. Можем да си позволим да си поотдъхнем, Михаил. Имаме нужда от почивка.

Михаил спря очите си върху всяко лице.

— Няма нужда да ви го обяснявам — продължи. — Всички сте преживели тежки ситуации. И нито един от вас не е бил подготвен. Нали?

— Аз съм подготвен — продума Алберт след малко.

Михаил сви рамене.

— Окей, Алберт е подготвен. — Михаил продължи да яде.

Можеха да се поусмихнат, но никой не го направи.

Майлс лежеше в леглото и четеше списание за платноходки. Сана си сваляше грима в банята; вратата беше отворена.

— Защо говори така? — попита.

Майлс разлистваше списанието.

— Кой?

— Михаил.

Той я погледна; тя си бършеше очите с памучен тампон.

— Защото не иска да забравяме колко е сериозно.

— Разбирам го, но ни развали настроението.

— Вярно — промърмори Майлс и обърна на следващата страница. Бяла като слонова кост яхта от 1922 година, реновирана в първоначалния си вид.

— Ами Софи? — попита Сана с по-тих глас.

Ами Софи , помисли си Майлс. Софи Бринкман беше сложна личност… Дистанцирана и недостъпна. Понякога спокойна, разумна и решителна, но винаги стегната и целенасочена. Водена от вътрешна сила, която сякаш никога не пресъхваше. Но на летището бе посрещнал една друга Софи…

— Майлс? — подкани го гласът на Сана откъм банята.

Тя стоеше приведена, гледаше го, цялото й лице беше в сапун.

— Да, чувам те — отговори той. — Неспокойна е… И ти ли забеляза?

Сана завъртя крана. Изми си лицето със студена вода и после я спря.

— Да, и се чудя какъв вид тревога е.

Майлс обърна страницата, реклами, обърна на следващата. Моторни лодки, продължи да прелиства.

— Различни видове ли има? — учуди се той.

— Дали е същата, която и ние чувстваме?

— А ние каква чувстваме?

Тя стоеше облегната на рамката на вратата, бършеше си лицето с хавлия.

— Каквото и да казва Михаил — отвърна Сана, — не мисля, че който и да било от нас очаква успехите да продължат все така.

— Защо не?

— Заради равновесието във вселената — усмихна се тя с хавлията в ръка. — Трябва да има противотежест. И това ме безпокои… Дали и нейната тревога е такава?