Александр Содерберг - Добрият вълк

Ивон доби изненадан вид. Затърси в спомените си.

— Йенс Вал? Да, помня го… мисля. Йенс Вал — повтори си тихо. — Твоят приятел? Живееше някъде на архипелага, нали? Веднъж-два пъти е идвал тук на вечеря. Понякога ти отсядаше там, кога беше…

— Отдавна. Наближавах двайсет — отговори Софи.

Ивон си спомни… може би.

— И той просто се появи?

— Да, търсел хората на Хектор по друг въпрос. Йенс тръгна с нас. Намерихме Хектор, освободихме го. Там нещата за мен станаха критични. Знаех твърде много, бях видяла твърде много. Загазих.

— А полицията? Разказа ли им това?

Софи поклати глава.

— Не.

— Защо?

— Подслушваха ме.

— Кой?

— От полицията.

Ивон не я разбра.

— Цялата къща беше в бръмбари. Микрофони и камери следяха всяка наша стъпка. Полицайката се оказа корумпирана.

Рат изръмжа тихо изпод масата. Ивон му изшътка.

— Продължавай — подкани тя Софи.

— Злополуката с Алберт. Двама полицаи от шайката на Гунила го прегазиха.

Осакатяването на Алберт. Тежък удар за всички им.

— „Трастен“, ресторантът във „Васастан“ — продължи Софи. — Чете ли във вестниците?

Ивон кимна.

— Да — прошепна.

— Бях там. Умряха хора…

Спомените нахлуха в съзнанието й.

— Двамата с Хектор избягахме от Швеция. Отлетяхме за Малага, тръгнахме с кола към Марбея, към къщата на баща му. На магистралата ни нападнаха. Обстрелваха колата ни. Улучиха Хектор, той изпадна в кома. В същия момент са убили и баща му в дома му. Беше приведен в действие план за спешни случаи. Преместиха Хектор в обезопасена къща в планината. Там се грижеха за него. Аз останах. Не можех да се прибера в Швеция, полицаите щяха да ме убият.

Пръстите на Ивон потъркваха ключицата й, погледът й не се вдигаше от пода. Софи продължи:

— Групата на корумпираните полицаи се разпадна… Някои от тях умряха, други изчезнаха безследно. Изведнъж се оказа, че мога да се прибера вкъщи при Алберт. Ти разбираше, че има нещо още по-гнило. Но не каза нищо. Мълчеше и…

Ивон залитна, все едно беше повял вятър, хвана се за едното ухо.

— Трябва да седна — прошепна.

Софи скочи на крака, хвана майка си под ръка. Ивон се чувстваше безсилна и уязвима. Дъщеря й й помогна да седне на кухненския стол. Наля вода, остави чашата пред майка си, седна срещу нея.

— Спирам, мамо.

Ивон пребледня, отпи глътка вода, поклати глава.

— Не, продължавай — каза. — Искам да знам.

Еди Буман беше проследил таксито на Софи до Юршхолм. Тя беше влязла в къщата. Той се прокрадна, видя я в кухнята с някаква възрастна жена, вероятно майка й. Храстите го прикриваха, докато приближаваше къщата. Кухненският прозорец се оказа открехнат. Еди долепи гръб до стената малко встрани от прозореца, помъчи се да чуе какво си говорят Софи и майка й. Долови отделни фрагменти. Думите, които излизаха през кухненския прозорец, излитаха със слабия бриз, но няколко стигнаха до него. Той ги записа в телефона си.

Не знаеше коя е Софи Бринкман. Томи никога нищо не му казваше. В крайна сметка така може би беше по-добре; това опростяваше задачата. Знаеше едно — целта му беше Софи Бринкман и щеше да стане грозно.

Той записа всичко чуто. Изреченията добиха смисъл. От една безсмислица се оформи структура и макар да беше неточна и неясна, Еди Буман разбра, че Софи Бринкман е нагазила в лайната… от нещо голямо. Той разпозна имена като Хектор Гусман, познаваше полицайката, която разследваше Гусман и която умря, Гунила Страндберг, застреляна от колегата Ларш Винге. Знаеше и за ресторант „Трастен“, където беше станала кървава баня. Еди беше чел за всичко това във вестниците… Но нищо за нея… Софи Бринкман…

Ръцете върху кухненската маса, очите в празното пространство.

— Най-приближеният на Хектор, Арон — говореше Софи. — Не знаеше как да се държи с мен, докато Хектор лежеше в кома… Представлявах заплаха за него, за цялата организация, знаех твърде много. Ако не знаеше, че Хектор държи на мен, щеше да ме убие.

Софи гледаше с невиждащ поглед.

— Затова ме свърза с организацията. Принуди ме да работя за тях, да участвам. Така можеше да ме контролира.

Тя срещна очите на Ивон.

— Водех двоен живот, пътувах по света, въртях делата на Хектор, лъжех партньорите му и разправях, че всичко е наред. За да спася живота си и живота на Алберт. Всеки ден се молех Хектор да се оправи. Защото, ако той умреше, Арон щеше да ни убие. Нашият живот зависеше от умиращия Хектор.

Софи замълча. Природата отвън отново напомни за себе си. Косът запя от върха на един бор. Също и други птици. Едно време тя ги познаваше, баща й я беше научил… Но вече не помнеше.