Александр Содерберг - Добрият вълк

В музея щяха да откриват нова изложба. Нещо от Античността. Сред височайшите особи имаше двама гръцки министри и няколко американци. Останалите бяха немски високопоставени лица, немски бизнесмени, немски политици и доста знаменитости. След това щеше да има банкет. На него обаче Ралф Ханке нямаше да присъства.

Не се беше появявал публично след смъртта на Хектор. Сега обаче беше длъжен най-сетне да се покаже. Иначе хората щяха да почнат да се питат къде е изчезнал индустриалецът. Изборът на Ралф падна върху това събитие, където полицейската защита щеше да е най-сериозна. Той щеше да отиде, да се покаже, да увери околните, че всичко е наред.

Стоеше с голяма част от гостите в средата на музея — открито кръгло помещение на две нива, колони и статуи покрай стените. Шампанското беше сухо; поток от политици, бизнесмени и знаменитости идваше да си побъбри с него. Той гледаше отвисоко на всички им. Зад усмивката му се криеше дълбоко презрение.

Бодигардовете стояха близо до Ралф и се грижеха да попадне на възможно най-много снимки на десетината акредитирани фотографи, които се движеха между гостите. Всички бяха проверени — отчасти от полицията и властите, но и от хората на Ралф. Също и сервитьорите и малкото служители на музея, на които беше позволено да присъстват.

Щеше да му мине, параноята щеше да изчезне. Винаги беше така. Той знаеше, че безпокойството и непрестанните мисли за сигурността сега зависеха от него самия. Нямаше никакви преки заплахи. Поне не сериозни.

Един подпийнал местен политик стоеше до него, подмазваше му се и го ласкаеше. Ралф кимна на бодигарда, който прошепна няколко думи в ръкава на ризата си. Напуснаха музея.

Ралф Ханке седеше в лимузината, гледаше през бронирания прозорец, докато излизаха от „Ам Лустгартен“ и завиваха надясно по „Унтер ден Линден“. Полицейски мотоциклет до тях. Щеше да ги ескортира извън града, до летище „Тегел“, където го чакаше самолетът за Мюнхен. Подминаха Бранденбургската врата и излязоха на улица „17 юни“. Бронираната лимузина увеличи скоростта по правата отсечка. Полицейският мотоциклет не изоставаше, караше до прозореца на Ралф, близо… много близо. Ралф видя, че полицаят държи нещо в ръка, някаква буца. Закрепи я със сила за прозореца на Ралф. Тя залепна, сива и дебела, изглеждаше като глина, помисли си Ралф. Кола пред тях, една жена се показа през прозореца отпред, разстла ролка с шипове пред лявата предна гума на лимузината. Всичко се случи много бързо. Гумата изгърмя и се спука, в същия момент полицейският мотоциклет рязко наби спирачка и изостана назад. Ралф отвори уста да каже нещо на мъжете отпред. Но не успя.

Бронираната обезопасена лимузина не можеше да се предпази от спуканата гума и силата на взрива. Изхвърча надясно, падна на велоалеята вдясно от шосето, удари се в дърво и спря.

Ралф Ханке лежеше замаян. Беше се отворила дупка между прозореца и тавана, където бяха поставили експлозива.

— Ехо! — извика той на мъжете отпред в автомобила. Шофьорът беше отпуснал глава на волана. Другият седеше с изваден пистолет, окървавено лице, объркано изражение. Някой пъхна ръка през дупката; изгърмя пистолет. Главата на бодигарда се пръсна.

Полицаят си беше свалил каската.

— Ралф Ханке, сега ще умреш — каза Лешек Смяли, дръпна щифтовете на двете ръчни гранати и ги пусна в автомобила.

Паднаха право върху Ралф Ханке. Той улови едната, не знаеше какво да прави с нея. Единствената му мисъл беше да не я държи. Подхвърли я леко във въздуха и на височината на лицето му тя избухна, едновременно с другата в скута му.

Лешек гледаше голямата лимузина, която се разтърси от взривовете. Цялата им ударна сила беше удържана от бронираната й черупка; унищожителна, убийствена сила.

Соня и Михаил в автомобил зад него. Лешек отиде при тях, настани се на задната седалка. Заедно тримата заминаха, прекосиха Тиргартен, загледани в блестящата златна статуя на богинята Виктория, покачена високо върху Колоната на победата.

Йенс шофираше на излизане от града. Софи отвори прозореца, въздухът беше топъл, слънцето беше пропъдило всички облаци от небето. Светлосиньо, дори сега, когато наближаваше седем вечерта.

Ежедневието се беше върнало по някакъв странен начин. Постоянно бяха заедно. Алберт, Лотар, Йенс и Софи; като семейство. Сега също — момчетата седяха отзад.

Майлс, Сана и Каролине се отбиваха в апартамента, когато пожелаеха. И всички го желаеха. Така щеше и да остане. Сега бяха отбор.