Александр Содерберг - Добрият вълк

— Трябва да се видя с родителите му — продължи Еди. — Искам да ми помогнеш. Моля те да дойдеш с мен, да им обясниш, че седя в автомобила отпред, че ако искат да чуят какво точно се случи, аз ще им разкажа. Но не мога да позвъня на вратата им сам.

Каролине спря, все така пребледняла. Погледна го тъжно.

— Знаеш какво означава това, нали?

Той кимна.

— Зная.

Тя го изгледа ядно.

— Какво мислиш? — подпита я той.

Тя отклони поглед.

— Просто се държа егоистично — промърмори тя тихо.

Поеха на север. Каролине шофираше. На магистралата хвана ръката му, сложи я на коленете си, останаха така. Времето беше топло и приятно. Еди остана в колата, а Каролине отиде да позвъни на вратата. Старият Егнел отвори. Известно време разговаряха, след това той я покани вътре и затвори вратата.

Тишината в колата беше оглушителна. Еди сведе очи към дланите си. Сърцето му биеше неравномерно, припряно.

След няколко дълги минути пътната врата се отвори и Каролине му помаха да дойде.

Той извади телефона си, набра номера на един колега полицай.

Еди си пое дъх.

— Еди Буман се обажда — започна той и след това призна за убийството на Рикард Егнел, съобщи адреса, на който се намира, и помоли колегата да бъде внимателен, като дойде да го вземе.

Излезе от колата. Вратата се затръшна след него с тежък глух звук. Той стоеше на пътя. Децата обикаляха с велосипедите. Няколко момчета играеха на асфалта хокей с топки за тенис. Слънцето грееше от синьо небе с пухкави бели облаци. Беше тихо и прекрасно.

Пътят до къщата по застланата с камъни алея се оказа безкрайно дълъг. Струваше му се, че въобще не приближава целта.

Каролине чакаше на вратата. Той не можеше да я погледне. Тя също мълчеше, изобщо не го докосна, докато той минаваше покрай нея. Остави го на мира. Понеже той така искаше. И тя го разбираше.

Еди влезе в дневната. Те седяха на дивана — майката и бащата на Рикард Егнел. Идваше му да забоде очи в пода, да избягва погледа им. Но Еди се пребори с този импулс, успя да ги погледне право в очите, застанал прав в средата на стаята. Знаеше, че изглежда ужасно, целият в рани и с раздрано лице. Надяваше се да не ги уплаши.

— Името ми е Еди Буман и аз се сбих със сина ви Рикард в Роламбсхувспаркен в онази вечер преди много години. Аз съм виновен за смъртта му.

Родителите на Рикард седяха плътно един до друг на дивана. Някъде из къщата се чу изпукване. Детски викове в далечината, може би от онези, които играеха хокей. Каролине го гледаше. Това му даде сили, макар сам да не знаеше как.

— Рикард и приятелите му дойдоха откъм плажа, към парка… — Еди си прочисти гърлото. — Срещнахме се и стана… каквото стана.

Угнетяваща тишина.

— Кой започна пръв? — Въпросът зададе бащата на Рикард. Гласът му беше глух, но без агресия.

— Няма значение — промърмори Еди.

— Напротив — възрази мъжът.

Еди съжали, беше длъжен да отговори на всеки техен въпрос.

— Те започнаха с обидите. Но аз бях отишъл да се бия. Те също…

— Какво правеше той? Пиян ли беше?

— Да.

— Ядосан, бесен?

Еди се замисли.

— Бяха трима, насъскваха се един друг, както правим понякога… в момчешките компании.

— Искате ли чаша чай? — предложи майката на Рикард със съвсем естествен тон.

Еди видя, че в тази объркваща ситуация за миг бе забравила кой е той. Той не го искаше.

— Не, благодаря.

Тя се усети. Почти се засрами; старият Егнел я хвана за ръка и не я пусна повече. И после главният въпрос излезе от устата на майката:

— Защо убихте Рикард?

Еди сведе очи. Нямаше отговор.

— Съжалявам — беше единствената дума, която успя да изрече.

Колегите на Еди пристигнаха — двама униформени. Докато заключваха белезниците, Еди погледна бащата на Рикард в очите. Бащата се изправи и преди да изведат Еди, му кимна. Почти незабележимо. Но несъмнено имаше кимване. То казваше всичко. И нищо. Благодаря, че дойде тук; никога няма да ти простя…

Отведоха Еди до полицейския автомобил. Каролине стоеше неотлъчно до него. Отвориха задната врата. Завъртяха Еди, натиснаха го, за да не си удари главата, качиха го на тапицираната с найлон седалка.

Вратата се затвори. Отново настъпи тишина. Дълбока тишина.

Той гледаше Каролине през прозореца на колата. Белезниците жулеха китките му.

Еди Буман се почувства свободен.

Паркът пред Стария музей в Берлин се нарича „Лустгартен“. Повече прилича на просторна морава. Една улица минава между „Лустгартен“ и музея от едната страна и Берлинер Дом, голямата катедрала, от другата. Улицата се нарича „Ам Лустгартен“. В този ден беше затворена в двете посоки, също и паркът, и районът около входа на Стария музей. Ограждения, полицейски автомобили. Полицаи на мотоциклети бръмчаха напред-назад, ръководеха движението, пропъждаха объркани туристи, които блуждаеха наоколо.