Александр Содерберг - Добрият вълк

— Ето ти я размяната — отговори руснакът.

Отново. Алберт разбираше… и не разбираше.

Соня се обърна, протегна се, хвана Алберт за ръка. Беше съсипана, посивяла от мъка, по бузите й се стичаха сълзи.

— Не бива никога да изпитваш вина заради това, Алберт. Ти нямаш нищо общо. И сега си свободен.

Само че той изпитваше вина. Огромна вина.

След като се увери, че на инвалидния стол седи истинският Алберт Бринкман, Хектор последва инструкциите и прекоси площада. След няколко крачки се обърна. Видя Лешек и Соня да отиват при Михаил и Алберт. Споходи го жестоко чувство, че е изоставен, но бързо го потисна. Постара се да запази самообладание.

Осем мъже, които се бяха движили анонимно по площада, сега се насочиха към Хектор и оформиха невидим кръг около него, докато той не се качи в една от трите чакащи на улицата до площада коли.

Кортежът потегли. Хектор просто гледаше дърветата. Преди не се беше замислял за тях. Растяха навсякъде из града, оформяха алеи. Нито високи, нито ниски, просто бяха зелени, растяха си и живееха покрай неговия път. Като че ли му се покланяха.

След петнайсет минути колата спря пред голяма жълта къща на скъпа улица. Бяла ограда, висока черна порта, домофон. Минаха по чакълена алея, спряха. Черната порта се затвори зад тях.

Той видя слънцето, чу птиците и усети вятъра, преди да го въведат във вестибюл. Там двама мъже го претърсиха щателно. След това го поведоха нагоре по стълбище. За един кратък миг краката отказаха да го държат и той политна. Мъжете до него го уловиха за лактите и го качиха горе, вкараха го в спалня.

И тя беше като останалата част от къщата — луксозна стая с красиви мебели, скъпи картини, двойно легло с балдахин.

И найлон на пода… Чу се странен звук, когато той стъпи отгоре. Вратата се затвори зад него, ключалката изщрака. Хектор остана сам.

Беше тъмно, завесите бяха пуснати, светлината идваше от два прожектора на тавана, които го осветяваха. Той видя две камери. Една на статив встрани. Червена лампичка показваше, че работи. Другата беше монтирана високо на стената вдясно от него. Сигурно имаше и други и Ралф Ханке си седеше някъде и следеше всичко на телевизора. Но Хектор не го беше грижа.

Самотата го потискаше. Беше безмилостна. Сърцето биеше бясно, страхът от скорошната смърт го застигаше. Къде щеше да отиде и кой щеше да го посрещне там?

Нито едно огледало. Но имаше картина зад стъкло. Той отиде при нея, видя бледото си и неясно отражение. Хектор се приближи, това помогна. Докосна бузата си, видя всяка една бръчица на лицето. Това, което винаги беше приемал за даденост, външния си вид, в добро и зло. Изваяната брадичка, формата на устата, красивата горна устна, която майка му винаги посочваше.

Отново терзанието. Дишаше тежко и неравномерно. Измъчваше го отчаяние и нещастие. Мислите му се насочиха към Лотар… Съсредоточи се върху тях, доколкото можеше. Тогава се показаха греховете… Проправиха си път напред, заиграха пред очите му като немонтиран филм. Хектор видя всеки, когото беше убил, наранил… Видя последствията от делата си, видя онова, което беше пропуснал да разбере в живота си…

Вратата зад него се отключи и отвори. Някой пристъпи зад него. Хектор не искаше да вижда кой е. Щеше да приключи бързо. Стъпките зад него приближаваха. Сърцето му заби бясно. Усети мириса на евтин афтършейв, чу звука от дъвчене. Металически страх; краката всеки миг щяха да се подвият. Хектор искаше да спре всичко… просто да каже стоп… Искаше да изкрещи, да даде излаз на всички странни чувства…

Прищракване точно зад лявото ухо, последвано от избумтяване вътре в черепа. Главата му загоря. По цялото тяло пробяга болка. Усети как нещо се отпусна, откъсна, освободи се, разпадна се… И после сияние, което погълна всичко. Времето и пространството изчезнаха. Болката, която беше изпитал, се превърна в топлина. Приятна топлина, като пролетен дъжд; обгърна го. И сърцето престана да бие…

Хектор все още се намираше в стаята, но се носеше над мъртвото си тяло, което лежеше по лице върху найлона с дупка в тила. Атомите се разпадаха и разкриваха вътрешността си. Сиянието придаваше прозрачност на всичко. Нямаше стени, нито под, въпреки че той ги виждаше.

Всичко се превърна във вечност.

Здрач пред големия панорамен прозорец. Софи гледаше кацащия самолет.

Михаил се беше обадил. Алберт е на път към къщи, добре е, така беше казал. В първия момент тя не го разбра.