Александр Содерберг - Добрият вълк

— Да, става нещо.

— Какво?

— Ще умра — изрече Хектор. — И се нуждая от помощта ти.

Нощите бяха най-ужасни. Дотук бяха минали три. Алберт едва мигваше, само за по няколко минути, когато изтощението го надвиеше.

Държаха го непрекъснато заключен в стаята. Спалня в градска къща, доколкото разбираше. Плътни завеси и бронирани стъкла на прозорците, които не се отваряха. Никакъв контакт с никого. Когато се събуждаше, храната го посрещаше до леглото на масичка с колелца. През първите дни чакаше търпеливо нещо, каквото и да е. Но тишината, изолацията, жаждата за общуване с когото и да било бавно го пречупваха. Създаваха непрекъсната тревожност, която премина в страх. Той му докара мрачни мисли и неразбираемото започна да придобива форма. Разбра, че няма да се измъкне оттук.

Вратата се отключи и се отвори. Влезе възрастен мъж, облечен в костюм; едната ръка в джоба на сакото.

— Здравей — поздрави го мъжът и седна на стол до бюрото на известно разстояние от Алберт. Усмихваше се като добър стар чичо. В объркването си Алберт изпита облекчение от тази усмивка.

— Казвам се Ралф Ханке; знаеш кой съм.

Алберт кимна.

— Добре ли ти е тук? — попита Ралф.

— Да, благодаря — отговори Алберт покорно, признателно и учтиво.

Мъжът се усмихна още по-широко, едва не избухна в смях.

— Радвам се.

В този момент здравият разум на Алберт се върна, той дойде на себе си, сведе очи към скута си. Засрами се, задето се държа толкова послушно.

— Къде е Михаил? — настоя да узнае.

— Михаил е в безопасност, и той е в къщата, но няколко етажа по-долу.

Алберт вдигна поглед към Ралф Ханке, взря се в студените му очи.

— За втори път ме държите като затворник.

— Вярно е — кимна Ралф. — Миналия път беше в едно от именията ми извън града, беше през зимата. Размениха те за Лотар. Той остана при Игнасио Рамирес… с Йенс. И ето те пак тук.

— За да ме размените?

Ралф не отговори, замисли се, преди да заговори отново:

— Знаеш ли историята?

— Коя история?

— Тази история. — Ралф размаха ръка.

Алберт мълчеше. Ралф продължи:

— Когато започна всичко това, Михаил работеше за мен. Изпратих го в Стокхолм да отправи предупреждение към Хектор Гусман. Блъсна го с кола. Хектор влезе в болница, срещна майка ти.

— Знам.

— Те отговориха на удара. Хектор изпрати Лешек тук, в Мюнхен. Той постави бомба в автомобила на сина ми. В онази сутрин приятелката му взе колата. Умря.

Алберт слушаше.

— След това нещата излязоха от контрол. Майка ти се оказа основна фигура в цялата работа, против волята си, разбира се… И се опита да оправи нещата, само че ги обърка още повече.

Нещо в тона му отново изплаши Алберт. Някаква самоочевидност, фатализъм. Алберт не искаше да се страхува, искаше да запази самообладание и съсредоточение. Но мъжът срещу него се наслаждаваше на всичко това — да вижда страданието на Алберт. Да вижда страха в него.

— В отговор на твоя въпрос, Алберт — продължи той спокойно, — да, трябваше да те разменим. Но, изглежда, няма да стане така. Крайният срок наближава.

Ралф погледна ръчния си часовник.

— С кого щяхте да ме разменяте? — Алберт се задави. Прочисти си гърлото.

Ралф се вгледа в него; лицето му беше увиснало, очите — празни. Алберт усети, че въпросът му е събудил у Ралф гняв, който той се мъчеше да държи на разстояние. Сякаш размяната е била най-добрият вариант… А това тук — това, че Алберт седеше тук, беше вторият най-добър вариант.

Ралф се изправи, сведе очи към Алберт в инвалидната количка. Сви устни.

— Има нещо жалко и тъжно в инвалидните столове — промърмори той. — Аз никога не бих изтърпял да съм прикован за такъв. Ти си силен.

Каза го равнодушно и след това си отиде. Сякаш по даден сигнал в стаята влезе друг мъж. Затвори вратата след себе си, заключи я.

Носеше костюм, стискаше прозрачна ролка найлон под мишница, камера и статив в другата ръка. Алберт не разбираше.

Мъжът разви найлона на пода.

— Какво е това? — гласът на Алберт изтъня.

Мъжът нагласи видеокамерата, след това хвана стола на Алберт и го бутна върху найлона. Алберт се опитваше да разбере. Мъжът се върна при камерата, включи я, сложи си чорап на главата.

— Опитвате се да ме уплашите ли? — попита Алберт безсилно.

Мъжът извади пистолет със заглушител.

Алберт почувства, че частица от него вече знае. Главата му просто увисна, той заплака тихо; поток от сълзи. Камерата записваше.