Александр Содерберг - Добрият вълк

— И сега всичко това е твое? Така ли се прави? — попита Лотар.

Хектор се мъчеше да разчете мислите на сина си. Виждаше го едва за втори път. Първият беше преди половин година, кратка среща, бяха ги разделили. Но въпреки това споменът беше ярък и този Лотар, който стоеше пред него сега, беше друг. По-голям, по-зрял. По-едър, по-силен, с по-дълга коса. И по-мрачен. По-потиснат, по-сериозен; беше видял лоши неща.

— Да, май така се прави — въздъхна Хектор.

— Струваше ли си? — поиска да знае Лотар.

Хектор притисна основата на носа си с два пръста.

— Не мога да отговоря на този въпрос — промърмори тихо.

Лотар кимна. Поколеба се, после погледна Хектор.

— Защо не можеш? — попита със сериозен тон.

— Не знам.

Лотар се взираше в баща си, сякаш искаше да узнае, искаше да разбере. Но Хектор предпочиташе да смени темата.

— Радвам се, че те виждам отново.

Лотар го прекъсна:

— Алберт… Михаил и другите, които Ханке държи в Мюнхен? Какво ще стане с тях?

— Ще се оправят — сви рамене Хектор.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

— Можеш ли да ми обещаеш?

Не можеше. Но въпреки това кимна. И Лотар усети лъжата, едва ли беше и очаквал друго.

— Искам да отида при Йенс и Софи — заяви Лотар.

— Скоро ще ги видиш.

— Искам да ги видя сега. — Той се обърна и тръгна към стълбите, по които беше дошъл.

— Страх… — извика Хектор, без да го иска, думите просто излязоха.

Лотар спря.

— Какво каза?

— Попита дали си е струвало…

Лотар чакаше Хектор да продължи, но не последва нищо, той загуби търпение и продължи надолу по стълбите.

— Това, което ме води — подвикна Хектор. — Което винаги ме е водело. Мисля, че може би е страх, не знам…

Хектор преглътна след последната дума.

— Как? — попита Лотар.

— Не знам.

— Като защита?

— Да, може би…

Лотар направи няколко крачки обратно към Хектор.

— Срещу какво?

— Не знам — поклати глава Хектор.

— Пробвай.

Хектор се замисли, затърси, съсредоточи се. Но не намери отговор на въпроса на Лотар.

— Просто ми кажи какво мислиш в момента — предложи Лотар.

— Мисля за теб, за нас…

— Това не ми е нужно… Искам да знам, искам да разбера… Само за това моля. Значи, страхът вероятно е защита; срещу какво?

Водата ромолеше наблизо.

— Срещу всичко.

— По-конкретно.

Хектор размишляваше.

— Срещу бедността… срещу уязвимостта — прошепна. — Срещу безсилието… — Езикът му се развърза, продължи: — Срещу себеомразата, срещу жаждата и глада, срещу слабостта, срещу незначителността, срещу самотата… срещу тишината, срещу празнотата… — Той вдигна очи. — Срещу всичко.

Лотар се замисли. Кимна леко.

— Това зло ли е? — попита той. — Този мироглед?

— В какъв смисъл?

— Целият този страх и егоцентричност… в него ли се корени злото?

Хектор помисли.

— Може, не знам.

— Майка ми беше добра — въздъхна Лотар.

— Да, Франка беше добра — съгласи се Хектор.

— Софи прилича на мама. Изглежда, те привлича… доброто.

— Може би е вярно… Ти също си добър, Лотар.

— Аз съм наполовина мама, наполовина теб. Наполовина добър, наполовина зъл. Не искам да бъда груб… Но мисля, че е така.

Това прободе Хектор.

— Не, Лотар. Ти си добър. Не се безпокой за това. Ти си изцяло добър… — Хектор долови нотка на паника в гласа си.

— „Храни добрия вълк“, така казваше мама — спомни си Лотар.

— Направи го — рече Хектор. — Направи го.

— Ами ти? Ти ще се промениш ли, Хектор?

Хектор видя надежда в очите на Лотар. Обзе го силно желание да каже „да“. Но Хектор не искаше да го лъже.

— Не… за съжаление.

Лотар осъзна, че е вярно; сякаш прие положението.

— Окей — погледна той Хектор в очите. — И сега? Какво ще стане сега? Какво ще стане с Алберт и останалите в Мюнхен?

— Не мога да отговоря.

— Така ли?

— Съжалявам, Лотар — каза той и закова очи в земята, когато Лешек дойде, хвана Лотар над лакътя и го отведе.

Възцари се тишина, чуваха се само птиците и ромонът на водата. От джоба на ризата му стърчеше пура, той я извади, намери запалката в джоба на панталона, запали, запуши.

Мислите търсеха изходи. Имаше такива, но бяха неясни, изпълнени с насилие и смърт и в крайна сметка неоправдани.

Пурата имаше неприятен вкус. Хвърли я в едно от езерцата. Тя изсъска за секунда и угасна.

Постъпи правилно.

Думите дойдоха сами. Имаха формата на нещо, което брат Роберто беше изрекъл в манастира в Тоскана… Понякога човек трябва да постъпва правилно , така се беше изразил…