Александр Содерберг - Добрият вълк

— Само дето Томи свърши тази работа.

Майлс включи машината. Тя забръмча, после в стъклената кана започна да капе тъмна течност.

— Да, Томи я свърши. — Майлс стоеше с лице към Еди, облегнат на плота, скръстил ръце.

Наближаваха същинската част, усети Еди. Явно Майлс мислеше същото, тъй като каза:

— Значи, Хектор Гусман е намерил Томи Янсон за по-малко от седмица?

Еди кимна.

— Впечатляващо… Стига да е вярно — добави Майлс.

— Крайно впечатляващо — съгласи се Еди и се вгледа в Майлс в опит да разчете мислите му.

— И ще го държат под око, докато ние решим какво да правим? — изясни си Майлс.

Еди пак кимна.

— Значи, въпросът е какво ще правим — промълви Майлс.

— Ние сме полицаи, ти и аз — рече Еди.

— И знаем къде се намира той — каза Майлс.

— И носим отговорност — додаде Еди.

— Влиза ни в задълженията, така да се каже.

— Невинаги е лесно… — започна Еди, спря се, затърси думи, тъй като още не знаеше със сигурност с кого си има работа. — Трябва да знам едно, преди да продължа.

— Аз също — отвърна Майлс.

— Първо ти — предложи Еди.

Майлс не се поколеба.

— Има ли и грам съмнение в теб, Еди Буман, за това, което сме длъжни да направим, ти и аз?

Еди изпита облекчение.

— Не, нито грам. Има ли грам съмнение в теб, Майлс Ингмаршон?

Майлс поклати глава.

— Ни най-малко.

— Кафето май е готово. — Еди посочи машината зад Майлс.

Алберт се събуди, когато сложиха на главата му черен платнен чувал и го вързаха около врата му. Стиснаха го за ръцете, хванаха ги със „свински опашки“ около китките. Изведоха го с инвалидния стол от стаята, пренесоха го на ръце по стълбите, изведоха го в свежия въздух навън и го натовариха в кола, затвориха вратата и потеглиха.

Той дишаше през плата. Прилошаваше му от страх и от непредвидимите завои на пътя.

След десет минути свалиха чувала. Дневната светлина го заслепи. Хората на Ханке около него, общо трима; най-отзад във вана — Михаил. Той също току-що беше освободен от платнения чувал.

— Михаил! — възкликна Алберт с облекчение. — Къде ни водят?

— Не знам. Не се страхувай — избоботи руснакът, докато се озърташе и чакаше очите му да привикнат със светлината. — Добре ли си?

— Не знам — промълви Алберт, погледна през прозореца. Движеха се по централните улици на Мюнхен. Беше един най-обикновен ден в града. Хората навън бяха облечени леко заради топлото време.

— Насочиха пистолет към главата ми — проговори Алберт.

— Кой го направи?

— Един от хората на Ханке.

— Просто ей така?

— Не, беше планирано. Найлон на пода, видеокамера, която да документира.

— Какво стана?

— Ралф спомена за размяна; щели да ме разменят. Но не се получило.

Алберт се загледа навън. Движеха се по тясна улица. Триетажни сгради покрай тротоара.

— Точно усещах как натиска спусъка и някой затропа по врата и му извика да спре.

Алберт почти можеше да усети през две седалки как емоциите на Михаил клокочат. Стаен, изгарящ гняв.

Ванът спря на голям площад, „Мариенплац“.

Изведоха Алберт и Михаил навън. Всичко стана много бързо.

— Чакайте тук — нареди един от хората на Ханке.

Ванът изчезна. Михаил хвана инвалидния стол, потупа Алберт по рамото с грамадната си длан.

— Не се страхувай, вече съм тук — прошепна му.

Огледаха се. Алберт не забелязваше нищо особено. Времето течеше. След малко Михаил приклекна до него, посочи високата статуя на площада.

Алберт присви очи. Видя Лешек, Соня… и Хектор. Стояха заедно, Соня прегръщаше Хектор. Не го пускаше. Лешек ги раздели внимателно. След това Хектор се обърна и тръгна към Алберт и Михаил.

Носеше светла риза с навити ръкави. Движеше се целенасочено, мина на десетина метра покрай тях. Кимна леко на Михаил и се усмихна на Алберт. Изглеждаше едва ли не щастлив, помисли си Алберт. Все едно е изпаднал в някакво състояние… Душевен мир може би…

Хектор се отдалечи.

Соня и Лешек внезапно се озоваха до тях. Алберт не ги беше видял да идват. Соня потънала в сълзи, Лешек блед, но овладян.

— Елате с нас.

Те взеха Алберт и Михаил със себе си и се насочиха към западния край на площада, към чакащ микробус с отворена странична врата. Качиха Алберт по рампа. Всичко ставаше много бързо. Навлязоха в градските задръствания.

— Каквото си мисля ли става? — Михаил насочи въпроса си към Соня и Лешек. Лешек кимна иззад волана.

— Какво си мислиш? — обади се Алберт.