Александр Содерберг - Добрият вълк

— Ще се справиш ли, Лотар? — попита го.

— Така мисля.

— Ще започнем оттук. Никой не е толкова лош, че да не може да се промени — рече тя.

— Направил съм кафе — каза й Йенс, докато зачеркваше отделните въпроси от бланката.

Софи стана, тръгна към кухненския плот.

— Къде е Алберт? — попита.

— Отиде до центъра — отговори Йенс.

Алберт въртеше колелата бързо и целенасочено надолу към парка „Хумлегорден“. Там понамали скоростта; разхождаше се под дърветата, беше топло и красиво, столът цъкаше приятно.

Оттам навлезе в гъмжилото на „Стюреплан“, надолу до „Страндвеген“ и „Нюбрувикен“, купи си безалкохолно, разхождаше се и гледаше хората, водата, всичко. Слънцето грееше, чайките се носеха високо в синьото небе и надаваха крясъци. Той спря на ръба на кея. Там беше закотвено корабче, поне стогодишно, тънко и дълго, шведският флаг се развяваше леко от вятъра.

Алберт извади телефона от джоба си, погледна го. Изведнъж го обхвана внезапно съмнение, загуби увереност. Започна сам да си обяснява защо не бива да набира този номер. Но Алберт знаеше, че гласът, който чува в главата си, е гласът на страха. А това беше недопустимо. Пое си дълбоко дъх и набра. Анна вдигна.

— Алберт се обажда — рече той.

Мълчание. После:

— Къде беше?

— Нямаше ме.

— Защо не се обади?

— Не можех.

— Сега къде си?

— В града.

Пак мълчание.

— Искаш ли да се видим? — предложи той.

Секундите минаваха. Той започваше горчиво да съжалява…

— Да, разбира се, че искам — изненада го тя.

(Брадфорд/Стокхолм)

Самолетът до Лондон друсаше страшно.

Еди Буман и Майлс Ингмаршон бяха пребледнели, оцъклени, седяха един до друг, вторачени в облегалките отпред.

„Хийтроу“. Оттам взеха кола под наем. Еди шофираше, Майлс зяпаше. М1 на север в продължение на четири часа.

Брадфорд беше дупка. Нещо, останало от отминала епоха. Текстилна индустрия, която беше пропаднала. Така и не се беше възстановила. Тухлени къщи; бедно, тъжно и бездушно.

Срещнаха се със свръзката. Руснак. Казваше се Саша, кожата му беше гладка като на дете, усмихваше се, все едно късметът го преследва като един постоянен дълъг музикален тон. Усмивката не слизаше от лицето му. Майлс и Еди го гледаха стъписано, докато разказваше как екипът му открил Томи Янсон и оттогава не го изпускал от очи.

— Къде е? — Майлс беше нетърпелив.

— Седнал е на един площад наблизо. Апартаментът му е на този адрес. — Саша им подаде написана на ръка бележка. — Ще ви трябва ли помощ?

Майлс и Еди поклатиха глава.

Махмурлукът днес беше убийствен; такъв беше и вчера. Но загубата на паметта беше още по-обхватна. Голяма буца черна празнота.

Дните изглеждаха еднакво. Томи се будеше твърде късно, едновременно нервен и уморен. Сърфираше в интернет, мъчеше се да долови поне някакъв намек за Майлс, Еди и Софи. След това някак успяваше да убие времето до обяд, когато можеше да изпие няколко бири в индийския ресторант с луминесцентните лампи. След това непоносима дълга скука чак до напиването в пъба, което обикновено започваше към седем часа. Преди ден-два повлече към къщи някаква курва, но свалката завърши катастрофално.

Слънцето изгаряше олисялото теме на Томи. Мъчеше го отвратителна жега. Беше седнал на сянка под едно дърво на малък площад. Двама тъпаци от Пакистан играеха шах наблизо.

Томи носеше тънки широки панталони до коленете, тениска, днес с текста Party in the Pacific. Беше опъната на корема. В апартамента имаше и други подобни. Всички купени от един и същи аутлет с надписи от рода на University of Hawaii, Loose Riders, Downtown College и I Survived Springbrake 2001 . Купуваше евтини дрехи, пестеше си парите за наема и за пиячка.

Томи се огледа, не забеляза нищо особено. Едно време подобни спокойни моменти му позволяваха да изпадне в еротични фантазии. Да си седи, да зяпа жените и да си представя как ги чука по всички възможни начини, най-вече отзад. Но този нагон вече не съществуваше.

Дъртаците се обърнаха към него, взеха да разправят на развален английски за някакво шахматно чудо, което някакъв си там американец извършил през шейсетте години. Томи ги гледаше кръвнишки, не разбираше нищо. Те му се усмихваха, навярно убедени, че той също е любител на шаха, че затова е седнал тук. Нищо подобно. Той не беше любител на нищо, най-малко пък на шаха. Затова Томи не отвърна на усмивките им. Вместо това стана и бавно тръгна към къщи.

Отдалечи се от площада и навлезе в подобен на гето квартал със стари работнически жилища в дву- и триетажни сгради.