Александр Содерберг - Добрият вълк

Така умря Томи Янсон. Омразата, мракът, пълната неспособност да върши добро го съпроводиха по пътя към ада и тъмната, празна, самотна вечност.

Майлс пусна въжето, главата на Томи клюмна.

Еди и Майлс гледаха трупа, проснат на дивана с брадичка на гърдите; отпуснато лице, отворени очи, увиснал наляво корем под мръсна тениска. Краката стърчаха настрани под странен ъгъл под масичката.

— Трябва да довършим — продума Майлс.

Седна на дивана до Томи и дръпна горната част на тялото му върху коленете си. Еди му подаде чук, клекна на пода до Томи с клещи в ръка. Боят по телевизията се беше обърнал. Самоанеца беше уморен и се олюляваше на ринга, сякаш загубил ориентация. Шофьорът на тира, намерил нови сили, се нахвърли на Големия Самоанец и му направи хватка. Самоанеца страдаше ужасно.

Майлс, с кухненското чукче в ръка, следеше фалшивия бой на екрана, докато силно и методично избиваше всички зъби от устата на Томи. Отнемаше време и беше кърваво. Няколко зъба отказваха да паднат, та се наложи да ги изреже с нож. Еди отряза всички пръсти на Томи с клещите. Падаха на пода. Накрая ги събра, преброи за всеки случай до десет, пусна ги в найлонов плик заедно с окървавените зъби.

Двамата отнесоха тежкото туловище на Томи Янсон в банята. Ваната беше пълна със сол. Положиха го вътре, като се погрижиха да е изцяло скрит под солта.

Почистиха хола, изтриха всички следи. На екрана Големия Самоанец молеше за милост.

Еди извади семейната снимка от рамката и я изгори в пепелника. Емели, Ванеса и Моника се разтопиха заедно с един млад и почтен Томи Янсон. Той прибави и другите снимки — с него, Майлс и Софи. Те също пламнаха и изчезнаха.

Самоанеца закрещя от болка и заудря с длан по пода, когато шофьорчето седна отгоре му и изви единия му крак. Но не биваше да го прави. Защото внезапно, сякаш от нищото, един побеснял индианец от племето апачи изскочи на ринга.

Еди загаси телевизора.

Обратният полет беше по-спокоен. Носеха се през разредения въздух на единайсет хиляди метра височина. Еди и Майлс кацнаха на „Арланда“, взеха автобус до централната гара на Стокхолм. В голямата зала се разделиха със здраво ръкостискане. Спогледаха се. Еди не можеше да определи собственото си душевно състояние. Дали стореното е добро, или зло… или и двете. Само че този път не се колебаеше между две крайности, просто приемаше действителността. Изглежда, Майлс Ингмаршон разсъждаваше по същия начин, тъй като кимна, като чу размислите на Еди.

— Продължаваме напред — рече той, пусна десницата на Еди и се скри в множеството при изхода към „Васагатан“.

Еди остана сред гъмжилото от пътници. Той се намираше в центъра, в окото на бурята. Можеше да отиде където пожелае, да прави каквото пожелае. Решенията нямаха край, точно както потокът от хора течеше около него от всички посоки.

Поне такова беше усещането. Но чувствата и реалността не бяха едно и също, свободният избор беше химера. Еди знаеше какво трябва да стори. Винаги го е знаел. Имаше само един път.

Той се обади на Каролине:

— Нуждая се от помощта ти.

Срещнаха се час по-късно в Гамла стан, тръгнаха пеш надолу по „Стуршюркобринкен“. Туристи, жега и шведски знамена. Тя го държеше под ръка. Харесваше му. Че беше близо до него, че не го пускаше.

— Бях сигурен, че ще умра — проговори Еди. — Когато Томи ми преряза вените и ме остави в апартамента… Когато тръгнах след теб в Колумбия… Когато вървях през джунглата към къщата на Игнасио… Когато застрелях мъжа, който те държеше… Но не стана. Смъртта така и не дойде.

— Което е хубаво — усмихна се тя леко. Стисна го по-силно.

— Да, само че е по-сложно.

— Как е възможно? — почти се засмя тя.

— Смъртта, която мислех, че идва, трябваше да е изкупление за престъплението, което извърших…

Тя замълча. Този въпрос беше възникнал още при втората им среща.

— Пребих едно момче. То умря…

Еди го каза направо, не намери друг начин.

Тя го пусна. Продължиха да вървят един до друг.

— Кой беше той?

— Рикард Егнел… двайсетина годишен. От Норурт. Срещнахме се в една градинка, той и приятелчетата му… и аз.

— И никой не знае? — попита тя.

— Томи Янсон знаеше. С това ме държеше.

— А Томи вече го няма.

Еди не отговори.

— Кога стана това?

— Много отдавна.

— Може би трябва да помислиш още малко — предложи тя.

Той й се усмихна тъжно.

— Мислих. Дълги години. Отново и отново, всяка безсънна нощ.

Тя не каза нищо, загледа се в калдъръма.