Александр Содерберг - Добрият вълк

— Хектор зае неговото място — поясни Михаил.

Тя не схващаше.

— Какво искаш да кажеш? — попита го.

— Каквото ти казвам, отиде и размени себе си за Алберт, предаде се на Ханке.

Всичко звучеше толкова невероятно…

— Аз оставам тук, успех, Софи. — и с тези думи Михаил Асмаров затвори телефона.

Хектор… Той се въртеше из съзнанието й.

Колесникът докосна пистата и машината забави скорост. Тя се дръпна от прозореца, прекоси летището и отиде до митницата. Цялото й същество се бореше, не искаше да си позволи и грам радост или облекчение, не и преди да го е видяла с очите си. Не и преди да го е пипнала…

Вратите на митницата се отваряха и затваряха след всеки новопристигнал. Бизнесмени, семейства, отделни младежи. Възрастни двойки. Тя не смееше да гледа. Бърз поток, непознати лица, минаващи през вратите. Някои засияваха, като виждаха посрещачите, другите продължаваха спокойно нататък.

И тогава се появи той, мина през митницата с инвалидната количка и излезе в залата за пристигащи. Всичко в нея пожела да се отпусне, но Софи все още се сдържаше. Наблюдаваше го, преди той да я е забелязал. Опитваше се да разбере в какво състояние на духа е. Изглеждаше както при последната им среща в Прага. Но беше и уплашен, травмиран. Имаше нещо твърдо и насилено. Издялано на лицето му като с длето; погледът — напрегнат, несъзнателно шареше в търсене на опасност или заплаха. Алберт изглеждаше, сякаш би могъл да се нахвърли върху всекиго, макар всъщност да не можеше.

Алберт я видя, но суровият израз не напусна лицето му. Опита да се усмихне, но не се получи.

Прегръщаха се дълго, много дълго. Тя не искаше да го пусне.

— Стига толкова — каза той полушеговито и се освободи. — Къде са останалите?

Тя го погали по челото, по косата. Вече беше малко по-спокойна. Допусна един милиграм радост… Но установи, че сега, когато вече нямаше от какво да се страхува, притеснението е още по-осезаемо. Сякаш свободата го беше отключила и то излизаше от контрол. Тя не знаеше какво да прави. Как да стои, какво да прави с ръцете си. Как да живее, как да чувства…

— Йенс и Лотар са в апартамента на Йенс. И ние с теб отиваме там, ще поживеем заедно известно време — отвърна тя.

— А Майлс и Сана?

— И те са тук. Сана е в болница, Майлс го изписаха. И двамата се чувстват добре…

Мислите на Алберт сякаш нахлуваха от всички страни и ъгли.

— Хектор е мъртъв — процеди.

Тя само кимна.

— Лотар знае ли?

— Да — едва прошепна тя.

— Как реагира?

— Затръшна вратата.

— А после?

— После излезе, поотупа се, опита се да се държи естествено.

— Тъжен ли е?

— Да, разбира се, но просто не знае какво да прави… С времето ще дойде на себе си.

— Хектор пожертва ли се?

Тя се вгледа в Алберт; в него се таеше скрито отчаяние.

— Да — промълви тя предпазливо. — Така мисля.

— За кого?

— За Лотар, за мен, за теб… за себе си…

Алберт сведе очи, замисли се.

— Как се чувстваш, Алберт?

— Не знам — прошепна той.

Погледът — празен. Мислите — разпилени. Минаха няколко минути. Той се заозърта бързо. Не толкова за географското местоположение, колкото за цялата ситуация… съществуването.

— Е, у дома ли сме вече? — попита.

Тя помисли.

— Да, у дома сме — рече тихо.

Той въздъхна и прошепна: окей .

Софи хвана инвалидния стол. Поеха през гъмжилото от хора в залата.

— Изглеждаше почти щастлив. Хектор — обади се Алберт. — Изглеждаше в мир с всичко, когато зае мястото ми.

Софи буташе стола към изхода.

Най-после дойде и плачът.

Тя отвори очи. Таванът беше бял. Леглото, в което спеше Софи, беше широко. Големи дебели възглавници, спално бельо от египетски памук. Имаше чувство, че е била в безсъзнание. Когато пристигнаха в апартамента на Йенс предишната вечер, се беше предала на съня. Не сънува нищо, само спа дълбоко и дълго. А сега беше започнал нов ден.

Горната част на украсения с шпроси прозорец беше открехната. На улицата се затръшна врата на автомобил. Някъде наблизо се чуваше гълъб. Беше кацнал на фасадата точно до прозореца, гукаше, после разпери крила и излетя.

Софи стъпи на мокета. Беше мек и скъп. Тя стана, облече халата, който висеше на вратата на гардероба.

Лотар и Йенс седяха в кухнята и попълваха някакви документи. Софи седна при тях, хвана Лотар за ръка.

— Какво правите?

— Попълваме бланки. Немското училище на „Карлавеген“ ще приеме Лотар веднага.

Тя погледна Лотар в очите. Той й се усмихна леко; както винаги, се стараеше да се държи спокойно и позитивно.