Джеф Линдзи - Декстър - Острието на ножа

Тази елегантна формула действаше добре цели години на радостно безчовечие. Между спектаклите поддържах своя съвършено усреднен живот на човек от съвсем обикновен апартамент. Никога не закъснявах за работа, разказвах си необходимите вицове с колегите и бях полезен и ненатрапчив във всички обикновени неща, точно както ме беше учил Хари. Животът ми на андроид беше подреден, уравновесен и си изплащаше социалната цена.

Досега. Някак си се озовах точно в най-подходящата нощ играещ на криеница с ято дечурлига, вместо да играя на „Съсечи секача“ с грижливо избран приятел. И след малко, когато играта свърши, ще заведа Коуди и Астор в къщата на майка им, Рита, и тя ще ми поднесе кутия бира, ще пъхне децата в леглото и ще седне до мен на дивана.

Как е възможно? Да не би на Мрачния странник да му е щукнало да се пенсионира предсрочно? Декстър ли се е размекнал? Да не би някак да съм сбъркал ъгъла в дългия тъмен коридор и да съм излязъл от грешния край като Декстър Домашар? Ще ми се случи ли въобще някога пак да капна капката кръв на чистото предметно стъкло, както винаги съм правил — моя трофей от преследването?

— Десет! Кой пред мен, кой зад мен… идвам!

Да, наистина. Тръгвах.

Но към какво?

Всичко започна, разбира се, от сержант Доукс. Всеки супергерой трябва да си има своето слабо място, и той беше моето. Абсолютно нищо не му бях направил, но той все пак беше решил да ме преследва, да ме тормози заради добрата ми работа. Мен и сянката ми. И най-смешното е, че аз, усърдният анализатор на петната кръв за същото полицейско звено, в което работеше и той, бяхме в един екип. Беше ли честно от негова страна да ме гони така само защото от време на време поработвах и нощем?

Познавах сержант Доукс много по-добре, отколкото исках, много повече, отколкото налагаше чисто професионалната ни връзка. Бях си поставил задачата да го проуча по една проста причина: той никога не ме беше харесвал, въпреки че много се гордеех със своя чар и първокласна духовитост. Но изглежда, Доукс разбираше, че всичко това е фалшиво. Цялата ми сръчно изработена сърдечност отскачаше от него като майски бръмбар от автомобилно стъкло.

Това естествено възбуди любопитството ми. Не на шега при това. Що за човек може да не ме харесва? И така, започнах да го изучавам малко по малко, и открих. Човекът, който можеше да не харесва Привлекателния Декстър, беше на четиридесет и осем години, афроамериканец, и пазеше отчетите на отдела за съдебната преса. Според откъслечните слухове, които бях доловил тук-там, бил ветеран от армията и след идването си в отдела участвал в няколко фатални престрелки, до една признати за основателни.

Но по-важно от всичко това беше откритието ми от първа ръка, че някъде зад дълбокия гняв, който винаги гореше в очите му, се спотайваше ехо от кискането на моя собствен Мрачен странник. Беше само много тихичко подрънкване на съвсем мъничко звънче, но бях сигурен. Доукс живееше заедно с нещо, точно като мен. Не съвсем същото, но нещо много подобно, пантера до моя тигър. Доукс беше ченге, но беше също и хладнокръвен убиец. Нямах истинско доказателство, но бях сигурен в това и без да съм го виждал да чупи врата на пешеходец.

Едно разумно същество би могло да си помисли, че с него бихме могли да намерим обща почва, да пием заедно кафе и да сравняваме своите странници, да си приказваме професионално и да си бъбрим за техниката на разчленяването. Но не — Доукс ме искаше мъртъв. А на мен ми беше възтрудно да споделям тази му гледна точка.