Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

Хлапето най-вероятно се беше прехвърлило през оградата, което означаваше, че мотопедът му бе скрит някъде наблизо. Бен спря триумфа на няколко метра по-нататък и тръгна обратно, внимателно оглеждайки храстите. Не след дълго забеляза едва доловим отпечатък от тясна гума върху банкета отвъд пътното платно, който изчезваше в гъстата трева. Той тръгна натам и бързо се натъкна на отпечатък от крак в песъчливата почва. Нещо жълтееше сред гъстите храсти на няколко метра по-нататък. Отмести един увиснал клон и пред очите му се появи задната част на 50-кубиков „Ямаха“. Завинтеният на задния калник регистрационен номер съвпадаше с този, който му беше продиктувала Натали Дюбоа.

Обърна се и с бърза крачка тръгна обратно към своя мотор. Планът му беше готов. Разкопча ремъците на големия сак и го свали от седалката, а от страничните кутии за багаж се появиха син работен комбинезон и куфарче с инструменти на електротехник.

Администраторката се готвеше да отиде да пие кафе, но в този момент във фоайето на Центъра за християнско образование се появи електротехник, който носеше сак и куфарче за инструменти.

— Не свършихте ли с подмяната на кабели? — попита го тя и се взря в сините му очи.

— Свърших, мадмоазел — отвърна електротехникът. — Но трябва да направя задължителна проверка. Няма да се бавя, тъй като само ще погледна как функционират основните връзки. Такива са изискванията на правилата за безопасност.

В ръцете му се появи служебна карта. Жената не успя да я разгледа както трябва, но кимна. Предполагаше, че всичко е наред.

— Какво има там? — посочи сака на рамото му тя.

— О, ролка резервен кабел и разни други неща. Уред за измерване на напрежението, гайки и винтове, инструменти. Искате ли да погледнете? — Сложи сака на плота и дръпна ципа, под който се показаха разноцветни жици.

— Не, всичко е наред — усмихна се жената. — Ще се видим по-късно.

Плас дю Перу, Монпелие

Ванът се появи на площада в единайсет без една минута. Спазвайки уговорката, Бен чакаше пред статуята на Луи XIV. Задната врата се отвори и навън се изсипаха четирима едри мъже. Бен вдигна ръце и се остави да бъде обкръжен. В гърба му се заби дуло на пистолет, две груби ръце го претърсиха за оръжие. След това го натикаха в микробуса. Озова се на дървена скамейка, притиснат между двама от здравеняците. Стъклото на задната врата беше боядисано, а шперплатовата преграда между кабината и задната част не даваше шанс за любопитни погледи навън. Ванът се разклати и потегли. Тракането на дизеловия двигател предизвика силни вибрации на металната каросерия.

— Предполагам, че няма да ми обясните къде отиваме — подхвърли Бен и опря крака в резервната гума, за да се задържи на скамейката. Не очакваше отговор. Мъжете го наблюдаваха със студени очи и го държаха на мушка с деветмилиметров глок, келтек четирийсети калибър и два автоматични пистолета скорпион.

Изпълненото с друсане и подскачане пътуване продължи около четирийсет минути. Очевидно ванът беше напуснал асфалта и се движеше по черни пътища. В един момент скоростта намаля, последва остър десен завой. Гумите застъргаха по чакъл, след което стъпиха на бетон и се спуснаха стръмно надолу. Моторът заглъхна, вратите рязко се отвориха. Появиха се още въоръжени мъже, фенерче блесна в очите му. Последваха резки заповеди и го измъкнаха навън. Намираха се в подземен паркинг.

Защо не ми завързаха очите? — запита се той. Отговорът беше колкото логичен, толкова и вледеняващ. Когато врагът не си прави труда да крие лицето си, значи не възнамерява да те остави жив.

Няколко дула се забиха в гърба му и го тласнаха към каменните стъпала, водещи надолу. Поеха по мрачни, полутъмни коридори. Зад него се включиха електрически фенерчета, които осветиха ниска вратичка в дъното на коридора. Единият от придружителите му — брадат мъжага със скорпион в ръце, измъкна връзка ключове и пристъпи към катинара. Тежката врата се отвори с пронизително скърцане. Бен успя да я огледа на светлината на фенерчетата: беше изработена от дебела стомана, укрепена с железни винкели.

Спуснаха се по още няколко стъпала и се озоваха в подземието. Съдейки по ехото от гласовете на похитителите, пространството беше доста обширно. Светлината на фенерчетата пробяга по носещите колони от солиден бетон и някакви метални решетки. Зад тях за миг се мярна познато лице. Робърта.

Но още преди да успее да й се обади, Бен беше блъснат към друга врата, която шумно се затръшна зад гърба му.