Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Къде е?

Робърта приклекна от другата страна на решетката, на сантиметри от него.

— Там е някъде — посочи с пръст тя. — Малко встрани… Мисля, че я виждам…

— Нищо не забелязвам! — изръмжа Андре, продължавайки да опипва циментовия под. Главата му бавно се приближаваше към решетката. В носа я блъсна острата миризма на пот, примесена с евтин дезодорант. Тя го изчака да се приближи още малко и промуши ръце през решетките. Сърцето й заби лудо. Вниманието на пазача продължаваше да е насочено към пода. Тя си пое дъх и ръцете й се стрелнаха напред.

Вкопчи пръсти в брадата му и рязко я дръпна. Той стреснато се опита да се откопчи, издавайки сподавен вик. Но тя опря колене в решетките и дръпна с всичка сила. Изпъкналото чело на пазача се заби в решетката. Той изкрещя от болка и стисна китките й, но тя не изпускаше брадата му. Тялото й отскочи назад, главата му за втори път се блъсна в решетките. Андре рухна на пода, но не спираше да се бори. Робърта заби пръсти в мазната му коса, нави я около дланта си и блъсна главата му в пода с отчаяната сила на човек, който няма какво да губи. Продължи да блъска, докато мъжът престана да вика и да се бори. Главата му се отпусна на една страна, от счупения му нос бликна кръв.

Тя го пусна и падна по гръб. Миг по-късно се надигна и видя връзката с ключове на колана му. За щастие се оказа в обхвата на протегнатата й длан и тя бързо я откачи. Сърцето й се свиваше от страх да не дойде някой. Започна да изпробва различните ключове в ключалката, хвърляйки нервни погледи към металната врата в дъното на подземието.

Четвъртият ключ стана. Робърта блъсна решетката, избута встрани неподвижното тяло на пазача и преметна автомата му през шията си.

— Хей, събуди се! — извика тя и заблъска по вратата, зад която беше заключено момчето. Но то продължаваше да лежи неподвижно, без да реагира. Помисли си дали да не го измъкне, но веднага се отказа. Беше прекалено тежък за нея. По-разумно беше да опита да се измъкне от този затвор, а после да се върне за него, придружена от полиция.

Изтича нагоре по стъпалата. Но още преди да стигне до желязната врата, тя рязко се отвори. На прага се появи едър мъж в черно, очите им се срещнаха.

Робърта моментално го позна: беше похитителят. Без да се колебае нито за миг, тя насочи автомата в гърдите му и натисна спусъка.

Но мъжът заслиза по стъпалата, широко усмихнат. Тя отново натисна спусъка, този път по-силно. Нищо. Автоматът мълчеше. От вратата се изсипаха още трима мъже и насочиха оръжията си в гърдите й. Автоматите бяха копие на този, който тя държеше в ръцете си.

С една незначителна разлика: предпазителите им бяха вдигнати.

Боца издърпа оръжието от ръцете й, избягна юмрука, насочен в лицето му, след което рязко изви ръката й. Прониза я остра болка. Още сантиметър, и китката й щеше да се счупи. Той я повлече към клетката и грубо я блъсна вътре. Решетъчната врата се затръшна зад нея.

Боца изгаряше от желание да нареже тази жена на парчета, бавно и с огромна наслада. Измъкна ножа си и прокара острието по стоманените пречки.

— Чакаме приятелчето ти Хоуп — прошепна с дрезгав глас той. — А когато се появи, ще се позабавляваме!

Тя го заплю в лицето, но Боца се изкикоти и невъзмутимо се избърса.

После за огромен ужас на Робърта той се наведе, преряза гърлото на пазача и го повлече като заклано прасе към отвора на канала в средата на помещението. Кръвта шурна в дупката.

Дългото и топло френско лято, спокойният живот, добрата храна и хубавото вино бяха основните причини, поради които много английски пенсионери напускаха разлагащата се островна империя и се заселваха в континентална Европа. Но не всички напуснали родината бяха бивши адвокати, учени и бизнесмени. Преди много години Джак, един от някогашните бойни другари на Бен, беше сменил дъждовния Блакпул с хубава къща на брега на морето близо до Марсилия. В момента Джак беше „полупенсионер“, тъй като все още имаше няколко клиенти. Специалността му беше електронно наблюдение и още няколко специфични съпътстващи дейности.

Мощният „Триумф Дейтона“ летеше като стрела по панорамния път на френското крайбрежие. Нормално разстоянието до Марсилия се вземаше за два часа, но Бен бе решил да го вземе за един.

Пет часа по-късно той фучеше по обратния път с голям черен сак, здраво привързан за задната седалка.

Широката павирана алея се виеше през гъстата зеленина към блестящата бетонно-стъклена фасада на модерната сграда. Върху една от каменните колони на портала се виждаше лъскава месингова табела с кръст и красиво изписан надпис: ЦЕНТЪР ЗА ХРИСТИЯНСКО ОБРАЗОВАНИЕ. Пред сградата бяха паркирани две редици коли. От мястото си в близост до портала Бен виждаше дискретно монтираните охранителни камери, които покриваха алеята и парка. Порталът от ковано желязо беше затворен. Над него беше монтирана още една камера, под която се виждаше звънецът за посетители.