Скотт Мариани - Ръкописът на Фулканели

— Искаш да кажеш, че той не е произвел фаталния изстрел, така ли?

Рюдел сви рамене и пусна ръката, която безжизнено шляпна до тялото.

— Освен обичайните потни и мазни отлагания по ръцете на този човек имаше единствено следи от мазна риба, най-вероятно сардина.

— И за това ли направи специален тест? — засмя се Симон.

— Не — хладно отвърна Рюдел. — На кухненската маса имаше отворена консерва сардини, редом с котешка купичка. Въпросът е защо този човек решава да си пръсне мозъка, докато храни котката?

Груби ръце издърпаха замаяното момче от твърдия нар. До слуха му достигаха неясни гласове, дрънчене на ключове и грохот на затръшнати метални врати, предизвикващи странно ехо. Блесна ослепителната светлина и то неволно затвори очи. Остра болка в ръката го накара да се намръщи.

Може би бяха минали минути, а може би часове. Всичко беше обвито в мъгла, някак нереално. Момчето смътно осъзна, че не е в състояние да се помръдне. Ръцете му бяха вързани отзад. Светлината го заслепяваше, но въпреки отчаяните си усилия, той не можеше да помръдне.

Седеше здраво овързан на дървен стол, в компанията на двама мъже, които внимателно го наблюдаваха.

— Да го ликвидирам ли? — попита единият.

— Не, засега ще го оставим жив. Може би ще ни бъде от полза.

Топлата вода се стичаше по главата й и капеше във ваната. Пяната около отточната розетка беше оцветена в розово от кръвта, която Бен отмиваше от косата й.

— Ох!

— Извинявай, но тук-там има засъхнали парченца.

— Не искам дори да те слушам, Бен.

Той окачи подвижния душ на куката и изстиска в шепата си още шампоан.

Тя вече беше по-спокойна. Гаденето й премина, ръцете й престанаха да треперят. Докосването на пръстите му беше учудващо нежно, тя усещаше топлината на тялото му, притиснато в гърба й, докато отмиваше пяната от косата и врата й.

— Мисля, че вече си чиста.

— Благодаря — прошепна тя и уви с кърпа мократа си коса.

Бен й подаде чиста риза и излезе от банята, оставяйки я на спокойствие да се изкъпе. Докато тя беше под душа, той бързо разглоби браунинга, почисти го и отново го сглоби. Извършваше автоматично привичните за него движения, а мислите му бягаха надалеч. Беше наясно, че не е честно да крие повече истината от нея.

Тя излезе от банята, завързала на талията си прекалено широката риза. Дългата й медночервена коса бе все още влажна и блестеше. Бен й подаде чаша вино и попита:

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Робърта… Мисля, че трябва да научиш някои неща. Не искам да си мислиш, че… че имаш причини да се страхуваш от мен.

Тя седна, отпи глътка вино и изслуша разказа му със сведени към пода очи. Бен й разказа за Феърфакс и за молбата му да спаси умиращото момиченце.

— В общи линии това е всичко, което знам — разпери ръце той и внимателно зачака реакцията й.

Тя помълча известно време, лицето й беше замислено.

— С това ли се занимаваш, Бен? Спасяваш деца?

Гласът й прозвуча меко.

— Да, главно деца. Опитвам се да ги спасявам, но понякога… — Остави изречението недовършено и погледна часовника си. — Късно е, трябва да поспиш.

Тази нощ той й отстъпи леглото си и легна на пода в съседната стая. На разсъмване тя се събуди от стъпките му, стана от леглото и отвори вратата, сънливо разтърквайки очи. Бен съсредоточено подреждаше багажа си в избелялата войнишка раница.

— Какво става?

— Напускам Париж.

— Ти напускаш Париж? Ами аз?

— Нима искаш да останеш с мен след всичко, което се случи снощи?

— Искам, разбира се — тръсна глава тя. — Къде отиваме?

— На юг — отвърна той и внимателно прибра дневника на Фулканели в раницата. Съжали, че няма време да го изчете докрай.

— Първо трябва да се отбия в апартамента си, Бен.

— Изключено — поклати глава той.

— Трябва!

— Защо? Ако се нуждаеш от дрехи, няма проблем — ще ти купим всичко необходимо.

— Не, става въпрос за нещо друго. Тези хора, които ни преследват… Ако отново влязат в апартамента ми, положително ще открият тефтерчето ми. А в него са адресите на всичките ми близки в Щатите. Не искам да им направят нещо лошо, опитвайки се да стигнат до мен.

Предната вечер, влизайки в полицейското управление, Люк Симон го бе оприличил на разбунен кошер. Причината беше стрелбата край реката. Тежките престъпления бяха нещо обикновено в Париж, просто част от живота. Но когато са убити двама полицаи, а край брега на Сена се търкалят още пет обезобразени трупа, намесата на полицията придобива друг, по-личен характер.