Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

— Което ще рече?

— Нещо от сорта на това, че сякаш съм във филм. Непрекъснато се губя. Не помня. Хапчетата, програмата, теб: всичко това ми помага да забравя и да продължа напред.

— И получава ли се?

— Получавам проблясъци. Сънища. Призраци. Обаче функционирам. В релси съм.

Чуха Питър да влиза в разхвърляната задна стаичка, за да снима съдържанието й.

— Имената се носят безцелно — каза й Кондор, каза й Вин. — Като Кевин Пауъл. Мога да ти кажа как е умрял, но кой е бил… представа си нямам. Помня Виктор и четирима други приятели, затворени заедно с мен в тайната лудница на ЦРУ, но не и първия си шеф в Управлението. Помня, че четях книги за нещо, наречено Секция 9, Отдел 17, където се случи нещо, за което не мога да мисля… не ме карай да мисля за това, не ме карай…

Бялото петно секна, когато излязох миналата година. Случилото се преди това… Помня първата жена, която ми се показа гола и която не убих. Понякога, когато си помисля за убийство, ми замирисва на мъжка тоалетна. Помня пресечки в Бейрут. Барове в Амстердам. Летища в джунглата. Вечеря в Бруклин. Магистралите на Лос Анджелис. Как ме простреляха. Как отвърнах на изстрелите. Как да ти счупя врата. Десетичната система на Дюи. Събитието, на което се дължат левите убеждения на Дашиъл Хамет. Как лежа, смея се и по тила ми пробягват тръпки, докато крача по някоя улица в града, чието име не помня, обаче помня, че любимото ми оръжие е автоматичен „Колт“ 1911, четирийсет и пети калибър.

— Напоследък да са настъпили някакви промени?

Излъжи.

— Непрекъснато е едно и също. Добре съм, стига да си вземам опиатите.

— Лекарствата — поправи го тя.

— Не трябва ли от лекарствата да ти става по-добре?

Тя сви рамене. Обаче въпросът му я накара да отвърне с усмивка на неговата.

— Според диагнозата за мен е най-добре да не знам онова, което не знам, че не знам.

— Обаче знаеш кое е действително.

— Щом казваш. Знам, че действително съм тук или действително съм на работа. Обаче понякога…

— Понякога седя на пейка в парка. Синьо небе, дървета, зелена трева. Никакви звуци… или може би само някакво свистене. Мирише на човешка пот. В скута си държа лаптоп. На него гледам онова, което се вижда от безпилотен самолет. Излъчва. Перести облаци. Чист въздух. Погледът ми се спуска от небето. Сградите се очертават ясно, окрупняват се, после в средата на екрана стремително се появява парк с пейки и аз съзнавам, че ако остана на мястото си, онова, което всеки момент ще видя на екрана на айпада, ще бъда самият аз, както изглеждам от безпилотния самолет.

Тя те гледа със зяпнала уста.

Плешивият Питър шумно стовари куфарчето си пред банята.

— Бихте ли излезли, за да си нащракам снимките.

В коридора Фей посочи спалнята, после разтурената стая.

— Не видях компютър. Имаш ли? Лаптоп? Таблет? Дневник или нещо подобно…

— Не, приспособявам се към условията. Знаеш, че мобилният ми телефон е допотопен, става само колкото да се обадя на линията за агент в беда, пък и имаш всички данни за разговорите.

Откъм банята се разнесе ЩРАК!

— Ей, Кондор! — провикна се Питър. — Знаеш какво ще покаже изследването на урината, затова направо ни кажи: още ли купуваш трева от онзи антрополог в „Смитсониън“?

ЩРАК!

— Йехова ме снабдява.

Усмивката, която Питър изнесе от банята, беше лишена от състрадание.

— Ще те спипат и край с теб.

— В такъв случай най-добре всички да внимаваме.

— С какво ти помага марихуаната? — попита Фей.

— Друсам се. Както си пожелая. Или поне както ми позволяват моите си лекарства. Освен това от време на време пия една-две чаши червено вино, но почти по лекарско предписание. За да прочистя американските си артерии и вени.

— Както и да е — каза Питър, докато отваряше сребристото куфарче на пода. — Сваляй панталона, за да съм сигурен, че твоята работа си е твоя, и ми напълни тази пластмасова чашка.

С черен маркер Питър написа КОНДОР на бялото етикетче на чашката.

— Съжалявам. Пиках точно преди да почукате на вратата.

— Скапаняк! — възкликна Питър.

— На мен ли говориш?

Фей се усмихна едва доловимо.

Дали тя знае този филм? Или е само заради теб? Или пък всичко е вихър от данни ?

Питър разклати жадната чашка пред мъжа, когото беше дошъл да посети:

— Върху печката в кухнята ти има стъклена кана със студено кафе, сигурно е от сутринта. Ще ти стопля в микровълновата една чаша, изпиваш го незабавно, колкото и да е горещо, а после напълваш чашката, та да си вървим!