Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Жената чакаше в залеза, който ухаеше на дъжд по градските улици.

Най-трудното нещо.

Очакването.

На подходящия момент. На правилния ход. На появата на мишената.

Мъжът, нейното подкрепление, се прокашля. Изглежда познат… По-възрастен от нея, към петдесетте, оплешивяващ бял тип. Една камара мускули под светлокафявия дъждобран. Сребристо метално куфарче в лявата ръка, а дясната висеше с отворена длан до тялото му. Заел беше позиция като подкрепление — имаше видимост покрай нея към онзи, който отвори тюркоазената врата или се появи пред предните прозорци, обаче се прокашля началнически или пък…

Застанала на черната метална площадка пред къщата, жената попита:

— Как си?

„Кажи й истината!“

— Не знам.

— Може ли да влезем?

Подкреплението й додаде:

— Не може да откажеш.

— Мога, но какъв е смисълът? — Влезе заднишком в дневната.

Те го последваха. Мъжът със светлокафявия дъждобран затвори вратата за света навън.

Усмивката й лъжеше:

— Мамка му, дано да сме спипали когото трябва. Как се казваш?

— Винаги съм мразел рожденото си име — Роналд. Май известно време се казвах Джо. Понякога си мисля, че се казвам и иначе, например Раул, Ник, Жак и странно защо — Син Шоу.

Плешивият се обади:

— Наричай го…

Питър! Плешивото й подкрепление се казваше Питър!

— …Кондора.

Ето.

Мъжът с прошарената коса рече:

— Провървя ми.

— Защо? — попита тя.

— Защото Управлението върти кодовите имена. По-рано Кондора беше Франк Стърджис, крадец от Уотъргейт. После аз. Навремето с кодово име се чувствах като двама човека. Единият си беше обикновеният ми „аз“, а другият приличаше на филмова версия на собствения ти живот, в която си по-красив, по-умен и спечелваш подходящото момиче. Докато бях в затвора, кодовото ми име отиде при друг. Нещо се случило с онзи тип. Не ми казват какво, но сега пак ме кръстиха Кондор.

— Сега, тук — настоя тя. — Как е работното ти име?

— Вин.

— Защо Вин?

— От „Великолепната седморка“. Стив Маккуин изпълняваше ролята. Като ще съм измислица, поне да съм готина измислица.

— Аз се казвам Фей Дозиър. Как искаш да ти викам? Кондор или Вин?

— Ти избирай.

Плешивият Питър остави куфарчето си на пода и извади айпад изпод дъждобрана си.

— Помниш ли процедурата?

— Ти направи първата ми атестация у дома, след като отново бях внедрен.

— И тогава ли беше такъв чаровник? — попита Фей.

— Имаше повече коса.

— И тогава си бях плешив… няма значение.

Фей долови веселата искрица в усмивката на Кондора, наричан още Вин.

Питър нареди на мъжа с прошарената коса:

— Събуй си обувките и притисни пети и глава към голата стена до готиното си радио.

Стъпалата с черни чорапи се притискат към дървения под. Постарай се да не те спипат, че прегъваш колене или отпускаш бедра, направи се на по-дребен — имаш този шанс без обувки. Тухлената стена стърже черепа ти.

Плешивият Питър вдига айпада и сканира мъжа, притиснал гръб към стената.

— Задръж така — нарежда Питър. — Изчисления по десетичната мерна система и…

Айпадът засне снимката шумно — ЩРАК!

— Обърни се надясно — нареди Питър. — Към радиото.

— Значи обичаш да слушаш радио? — попита Фей. — Държавната станция или новините?

ЩРАК!

— Имам късмет. Мога да си позволя радио, което хваща повече станции от сателитите.

— Кажи й за клонгите. — Гласът на плешивия мъж с айпада прозвуча презрително. — Послания от открития космос. И се обърни с другото рамо към стената.

— Тя знае.

— Не, не знам.

— Разбира се, че знаеш. Намираш се някъде, правиш нещо или си мислиш нещо. Например караш кола. Прозвучава песен и попада в десетката с оглед на случващото се на човека, който си в този момент. Вселената ти изпраща най-подходящия саундтрак, посланието е същинско откровение и усещането е съвършено… да!

ЩРАК!

— Ето това е клонг. Не обичам новините по радиото — някой невидим да ми обяснява кое какво е. Те не са клонг. Мелодиите от космоса ми показват разни неща, обясняват какво би могло да бъде, споделят нещо за мен самия, за нас. Приличат на поезия. На филм или на роман.

— Обаче част от радиопредаванията са свързани с действителния ти живот — възрази тя.

— Да.

— Той не чува гласове, а получава клонги — промърмори Питър.

— Какво ти помага да осмислиш всичко това? — попита Кондор.

— На мен ли? — вдигна Питър айпада. — Изпълнявам програмата.