Джеймс Грейди - Последните дни на Кондора

Не възнамеряваше да грабне някой от тези ножове, да седне и да чака като обречен глупак на дивана в дневната.

Синьото му алпинистко яке беше вир-вода. Потръпна от студ. Свали го и се запъти към дневната…

Отби се в банята да се изпикае. Опита да убеди сам себе си, че не е от нерви.

Чу как казанчето спира да се пълни, докато закачваше мокрото си яке на закачалката в дневната.

Те бяха навън. Разбира се, че бяха навън!

Но може би нямаше да дойдат тази вечер.

Или когато и да било.

Екипът под прикритие сигурно се състоеше от майстори на засадата или пък…

Някой заблъска по тюркоазената входна врата.

„…когото не познаваме, не познаваме“.

Доналд Ръмсфелд, американски министър на отбраната

Фей Дозиър затвори дясната предна врата на колата, която паркираха на Единайсета улица в Югоизточен Вашингтон, разкопча черното си палто и впери поглед в синята тухлена къща с тюркоазена врата. Разкърши длани. Усещаше приятната метална тежест на десния си хълбок.

Партньорът й Питър затръшна шофьорската врата — пет пари не даваше дали някой чува или вижда как в сумрака тя заобикаля колата и се запътва към него. Беше облечен със светлокафяв дъждобран, чийто вътрешен джоб бе издут от предмет, малко по-голям от книга, и носеше сребристо куфарче.

— Не забравяй — напомни той на Фей, — ти водиш този случай.

— Защо точно той? — попита тя, взряна в къщата, докато преценяваше възможните подходи. — Защо сега? Той не е в днешния план за действие. След онова, което току-що направихме отвъд границата на окръг Колумбия, в окръг Принс Джордж, с талибана, който си умираше от притеснение дали синът му ще влезе в колеж, този тип е доста ниска топка, ще ни цъфне пред очите, така че…

— Получихме възможност — отбеляза Питър. — Нека се възползваме още сега.

Като два ястреба, които се откъсват от един и същ клон на дървото, мъжът и жената пресякоха улицата заедно и се запътиха към синята тухлена къща.

— Надали имаш по-интересно занимание тази нощ, нали? — попита той.

И се засмя.

„Сякаш знае“ — помисли си Фей, но беше сигурна, че той не е осведомен. Никой не беше, никой не би могъл да бъде.

— Предупреждавам те за този тип, новобранец — обади се Питър.

— Откога станах новобранец?

— С мен си новобранец. Водиш този случай, защото аз така казвам. Понеже е време да дръпнеш тирбушона.

— Голям си чаровник.

— Все ми го повтарят.

Стигнаха отсрещната страна на улицата, където се намираше синята тухлена къща с тюркоазената врата.

— Чуй ме — каза Питър на тази своя партньорка, която, добре де, не беше новобранка. — Не бързай. Направи го умно, направи го прецизно, направи го както трябва. И после — добави той, когато стигнаха до четирите стъпала от черно желязо към тясната къща на калкан в покрайнините на хълма Капитолия — постъпи по същия начин и с доклада.

— Чакай малко, а ти какво ще правиш, докато аз върша работата?

Той се отдръпна от черните метални стълби.

— Моя си доклад, моята идентификация, моето време като по-старши встрани от фронтовата линия, защото както сама каза, нямаш по-интересно занимание тази нощ.

— Не съм го казала. — Тя изпъна лявата си длан ниско, където всеки друг освен изпечен професионалист като него не би забелязал сигнала „не доближавай“.

Питър се оттегли от черните железни стъпала. Застана там, откъдето законите на оптиката му позволиха да долови движение в прозорците на двата етажа на синята тухлена къща и с периферното си зрение да следи и Фей на черното желязно стъпало.

Докато тя чукаше на тюркоазената врата.

„…провалена американска мечта“

Брус Спрингстийн, „Родени да бягаме“

Ето така живееш и умираш.

Отговаряш на почукването на входната си врата.

Тюркоазената плоскост се отвори със замах под напора на света отвън и те изпълниха зрителното му поле.

Жена, застанала на входната площадка.

Мъж, щръкнал насред миниатюрния преден двор от пръст и камък, ограден с черна метална ограда.

Ако това е операция „бум-тряс“, тя е стрелецът.

Жената обаче само си стоеше на предната веранда и го гледаше със зелените си очи.

Да кажем, трийсетгодишна, може би по-възрастна. С разкопчано черно палто. Красива, но може и да не я забележиш сред тълпата. Кестенявата й коса бе достатъчно дълга, за да е модерна, но не толкова, че да я сграбчиш лесно. Овално лице със смесения етнически облик на съвременна Америка. Нос, който изглеждаше като натаманен над още ненарисувани устни. Раменете й бяха изпънати по войнишки. Ръцете й висяха отстрани на тялото с разтворени длани, а дясната направо пулсираше — ръка за стрелба. Никакви пръстени. Тъмен панталон. Удобни черни обувки за тичане или за бърз ритник.