Анди Макдермът - Експедиция Атлантида

Той й подаде едрата си ръка.

— Д-р Уайлд. Радвам се да се запознаем.

— Аз също. — Тя стисна ръката му: кожата му беше груба.

Той погледна медальона, който висеше около шията й, преди да върне вниманието си към папката под мишницата й.

— Това ли са бележките ви?

— Да. Всичко, което е нужно, за да убедя Г-н Фрост, че съм права, надявам се! — каза тя и се засмя нервно.

— От онова, което вече сме чували за теорията ви, съмнявам се, че ще се нуждае от много убеждаване. Готова ли сте да тръгваме?

— Разбира се!

Той я придружи до колата, която в първия момент бе помислила за Ролс-Ройс, но сега осъзна, че е всъщност Бентли. Пак така луксозна, само че по-спортна — не че го знаеше от собствен опит.

— Хубава кола — отбеляза тя.

— Бентли Континентал. Мистър Фрост винаги купува най-доброто. — Той отвори задната врата за нея.

Интериорът на колата беше толкова разкошен, както си беше представяла, седалките и тапицерията бяха в нежна бледо кремава кожа. Зад волана седеше друг костюмиран мъж. Старкман затвори вратата зад нея и мина на предната седалка до шофьора. Направи знак и колата се отлепи от тротоара, спирайки на пресечката. Нина по навик се огледа за приближаващи коли… и видя през улицата мъжа, който я беше следил на излизане от университета. Говореше по клетъчния си телефон, но очите му бяха неприкрито вперени в нея.

Тя си пое неспокойно въздух.

— Нещо не е наред ли? — попита Старкман, който се беше обърнал и я гледаше.

— Аз… — Бентлито потегли и зави зад ъгъла и мъжът изчезна от полезрението й. Тя си помисли дали да каже на Старкман за предполагаемия си преследвач, но се отказа. Ако представляваше някаква заплаха, полицията беше за това — не че познаваше самия Старкман по-добре от мъжа в коженото яке. — Само си помислих, че съм видяла един познат.

Старкман кимна и отклони очи. Бентлито отново засили, после пое на запад.

Нещо я озадачи. Беше проверила в Интернет къде се намира нюйоркското седалище на фондация „Фрост“ — беше в източен Мидтаун, недалеч от Обединените нации. Дотам от апартамента й се стигаше най-лесно, ако се тръгнеше на изток, след което да се продължи по Първо авеню…

Реши да изчака, преди да повдигне въпроса. Бентлито имаше сателитна навигационна система; беше възможно да има някакви проблеми в трафика по-нататък, което означаваше, че ще е по-бързо, ако заобиколят.

Но те продължиха на запад още една пресечка, после още една…

— Къде отиваме? — попита тя с престорена безгрижност.

— Във фондация „Фрост“ — отвърна Старкман.

— Тя не е ли в Ийстсайд?

В огледалото Нина съзря блясък в очите на шофьора. Те показваха… безпокойство?

— Налага се първо малко да заобиколим.

— Докъде?

— Няма да се бавим.

— Това е… всъщност не за това се договорихме.

Двамата мъже размениха погледи.

— По дяволите! — каза Старкман с още по-силен тексаски акцент. — Надявах се да стигнем първо до там, но… — Той се обърна в седалката си, бръкна в джоба си и извади…

Оръжие!

Нина гледаше невярващо.

— Какво е това?

— На какво ви прилича? Щом сте доктор на науките, предполага се, че сте достатъчно умна.

— Но какво става? Какво искате?

Старкман протегна ръка.

— Като начало — бележките ви. — Оръжието сочеше към гърдите й. Тя вдървено подаде папката. — Никак не е добре, че не носите лаптопа. Предполагам, че ще се наложи да се отбием да го вземем след това.

— След кое? — Мълчанието и каменното му изражение я хвърлиха в ужас. — Мили боже! Каните се да ме убиете?

— Нищо лично.

— От което се предполага, че ще ми стане по-добре? — Тя се огледа отчаяно дали може да избяга.

Натисна дръжката на вратата. Тя помръдна, но съвсем леко. Заключена. Макар да знаеше, че е безсмислено, хвърли се към предната седалка и се опита да отвори другата врата. Тя също отказа.

Намираше се в капан!

Обзе я паника. Зелените й очи се разшириха от страх, тя погледна към Старкман.

По лицето му се четеше изненада, погледът му беше забит в огледалото за обратно виждане…

Бам!

Нина изхвърча напред, когато нещо се заби отзад в Бентлито. Дъхът на Старкман излезе със съсък от устата му при сблъсъка с таблото. Той ядосано се изправи и насочи оръжието си към задния прозорец. Нина изкрещя и се дръпна.

— Чейс е! — извика Старкман. — Кучи син!

— Как, по дяволите, ни е намерил? — попита шофьорът.

— Не ме интересува! Изблъскай този английски плужек от пътя и ни измъкни оттук!

Бентлито рязко се отклони. Нина се плъзна по кожената седалка и удари главата си във вратата. Над нея Старкман, размахал пистолета, следеше преследващата ги кола.