Клайв Касслер - Преследването

Взе една широка дъска, закрепена за скоби отстрани на товарния вагон и с нея като по рампа качи мотоциклета. После бързо затвори плъзгащата се врата и през малко отверстие върна катинара на място. В това време локомотивът изсвири и влакът подкара от страничния към главния коловоз.

Отвън вагонът изглеждаше като всеки друг товарен вагон, използван от няколко години. Боята беше избеляла, а дървените страни бяха очукани и надраскани. Но външността му беше измамна. Дори ключалката на вратата беше фалшива и създаваше впечатлението, че вагонът е здраво затворен. Обаче най-измамна беше вътрешността. Вместо пуст интериор или претъпкано с мебели помещение, изисканият лукс отвътре и обзавеждането бяха достойни за личен вагон на президента на железопътните линии. Махагонова облицовка покриваше стените и тавана. Подът беше застлан с дебел килим. Мебелите и украсата бяха екстравагантно великолепни. Имаше разкошна дневна, пищна спалня и удобна кухня, снабдена с последните нововъведения за приготвяне на астрономични шедьоври.

Нямаше никакви слуги, носачи или готвачи.

Мъжът работеше сам, без сътрудници, които биха могли да издадат истинското му име и професия. Никой не знаеше за тайните му операции като банков крадец и масов убиец. Дори железопътният вагон беше построен и обзаведен в Канада, преди тайно да бъде транспортиран през границата в Съединените щати.

Крадецът се отпусна в плюшено кожено канапе, извади тапата на охладена в кофа с лед бутилка Шато Л’Уринж Бордо реколта 1884, и си наля чаша.

Знаеше, че градският шериф щеше бързо да организира хайка. Но щяха да търсят стар опърпан миньор, извършил убийство в пиянски пристъп. Хайката щеше да се развърне и да претърси града, а преследвачите щяха да са почти сигурни, че престъпникът е твърде беден, за да има кон. Никой от гражданите не беше го видял да влиза на кон или двуколка.

Безкрайно доволен от себе си, отпи вино от кристалната чаша и се загледа в кожения куфар. Опита се да пресметне кой поред успешен обир му беше това — петнайсети или шестнайсети. За трийсетте и осем мъже и жени, които беше убил, изобщо не му мина през ума. Не помисли и за двете деца, които бяха загинали от куршумите му. Оцени сумата за заплати в мините някъде между 325000 и 300000 долара. Повечето крадци нямаше да могат да пресметнат толкова точно съдържанието на затворения куфар.

Но за него бе лесно. Той самият беше банкер.

Шерифът, помощниците му и хайката никога нямаше да открият крадеца убиец. Все едно че се бе изпарил във въздуха. Никой дори не си помисли да го свърже с елегантния мъж, минал през града на мотоциклет.

Отвратителното престъпление щеше да се превърне в една от най-продължителните загадки на Бисби.

10 февруари, 1906 г.

река Мисисипи под Анибал, Мисури

Скоро след зората на двадесети век параходството по река Мисисипи започна да запада. Само няколко пътнически парахода продължиха царствено да порят вълните. „Сейнт Питър“ бе един от последните големи пътнически съдове, преживели инвазията на железопътния превоз. Дълъг 75 м. и с ширина 22.5 м., той беше великолепен пример за луксозна елегантност с широките си вити стълбища, плюшените си пътнически кабини и величествената трапезария с най-чудесната храна, която можеше да се намери някъде. За дамите бяха осигурени изящни салони, а мъжете пушеха пурите си и играеха карти в елегантни помещения, украсени с огледала и картини.

Носещите се по реката параходи бяха прословути с игрите на карти и с професионалните комарджии. Много пасажери напускаха борда по-бедни, отколкото се бяха качили. На една маса в игралната зала на „Сейнт Питър“, в тих ъгъл встрани от главните залагания, двама мъже се забавляваха с игра на пет карти.

Привидно сцената с нищо не се различаваше от всяка друга в залата. По-внимателният поглед показваше, че върху зелената покривка на масата не лежаха чипове.

Джоузеф Ван Дорн огледа внимателно ръката си, преди да извади две карти.

— Добре, че не го правим за пари — подхвърли той с усмивка. — Щях да ви дължа осем хиляди долара.

Полковник Хенри Дензлър, директор на Департамента за криминално разследване на правителството на Съединените щати, се усмихна в отговор.

— Ако мамехте като мен, щяхме да сме наравно.

Ван Дорн беше приятен четирийсет и няколко годишен мъж. Страните и брадичката му бяха скрити под великолепна лъскава рижа брада с цвета на малкото коса, обкръжила плешивото теме. На лицето му господстваше орлов нос, а кафявите му очи изглеждаха тъжни и меланхолични. Външността и поведението му обаче подвеждаха.