Клайв Касслер - Преследването

Високият мъж наблюдаваше мълчаливо. Изглеждаше някак не на място сред екипажа на баржата в оцапаните им с грес работни дрехи и комбинезони. Носеше безукорно изгладени кафяви панталони със скъп ръчно плетен кашмирен пуловер под кашмирено яке. Обувките му бяха силно излъскани и странно как бяха запазили блясъка си върху прогизналата от масло дървена палуба, покрита с ръждясали въжета.

Погледна дебелите пластове лепкава тиня на стъпалата към кабината и се обърна към Кауфман:

— Да донесем стълба, за да можем да се качим вътре.

Кауфман се разпореди на един от работниците на баржата. Скоро се появи стълба и я опряха на ръба на пода на кабината зад седалката на машиниста. Началникът на смяната се качи първи, последван от възрастния наблюдател. От покрива се лееше вода, а през отворената врата на пещта по металния под се стичаше разтворена въглищна прах, смесена с кафява тиня.

На пръв поглед кабината изглеждаше празна. Плетеницата от клапи, тръби и лостове над котела беше затънала в пластове лепкав нанос, с израснали от него стръкове зелени водорасли. Тинята на пода на кабината бе дълбока до глезените, но високият мълчалив наблюдател като че ли не забеляза, че обувките му са затънали в нея. Коленичи и огледа трите купчини, издигнали се като хълмчета над рядката кал.

— Машинистът и огнярят — заяви той.

— Сигурен ли сте?

Мъжът кимна.

— Сигурен съм. Машинистът беше Лий Хънт. Имаше жена и две деца. Вече са на средна възраст. Огнярят беше Робърт Кар. Щеше да се жени след курса.

— Кой беше третият?

— Абнър Уийд. Корав тип. Принудил е с пистолет в гърба Хънт и Кар да карат машината.

— Не изглеждат приятно — измърмори Кауфман, отвратен от видяното. — Изненадан съм, че не са станали на скелети.

— Нищо нямаше да е останало от тях, ако бяха загинали в солена вода, но студената прясна вода на Флет лейк ги е съхранила. Това, което виждате, е адипозната тъкан, където се съхранява тлъстината. Разкъсва се след време, когато е натопена и придава на тялото восъчен сапунен вид, наречен „осапуняване“.

— Ще трябва да се обадим на шерифа да доведе съдебен лекар.

— Ще забави ли това операцията? — попита непознатият.

Кауфман поклати глава.

— Не би трябвало изобщо да забави нещата. Щом спасителният екип водолази закачи повдигащите въжета, ще вдигнем въглищния тендер.

— Важно е да видя какво има в прикачения вагон.

— Ще видите. — Кауфман го погледна, опитвайки се напразно да отгатне мислите му. — По-добре първо да извадим тендера, за да се опростят нещата. Ако се съсредоточим на вагона, преди да е откачен от тендера, може да се окаже катастрофално. Може да не е тежък колкото локомотива, но ако не внимаваме, като нищо ще се разпадне на парчета. По-сложна операция е. Освен това предният край на багажния вагон е полузаровен под тендера.

— Не е багажен вагон. Вагон за сандъци или товарен вагон е.

— Откъде може да знаете това?

Наблюдателят пренебрегна въпроса.

— Вдигнете първо тендера. Вие ръководите.

Кауфман се взря в грозните купчини на пода, останките от три човешки същества.

— Как са се озовали тук? Как е могъл един влак да се изгуби сред езерото за толкова години?

Високият мъж се загледа над спокойната синева на езерото.

— Преди четирийсет и пет години имаше ферибот, който превозваше през езерото вагони с дървен материал.

— Определено е странно отрони Кауфман замислено. — Вестниците и представителите на „Южен Пасифик“ съобщиха, че влакът бил откраднат. Доколкото помня, датата бе 21 април 1906 г.

Старият мъж се усмихна.

— Прикриваща версия на компанията. Влакът не беше откраднат. Един железопътен диспечер беше подкупен да пусне машината на чартър.

— Трябва да е имало нещо ценно в товарния вагон, за да се стигне до убийство — замисли се Кауфман. — Товар злато, например.

Старецът кимна.

— Кръжаха слухове, че влакът превозвал злато. В интерес на истината не беше злато, а банкноти.

— Четирийсет и пет години — отрони Кауфман. — Дълго време за един изчезнал влак. Може би парите все още са във вагона.

— Може би — отвърна високият мъж, загледан към хоризонта в нещо, което само той можеше да види. — И може би ще намерим отговорите, щом влезем вътре.

10 януари, 1906 г.

Бисби, Аризона

Всеки, който видеше стария пропаднал пройдоха, който бавно залиташе по Муун авеню в Бисби този следобед, щеше да го вземе за нещо, което всъщност не беше. Преждевременно състарен мъж, работник в мините, прорязали богатата на минерали планина под градчето. Носеше омърляна риза и миришеше на мръсно. Една тиранта държеше разпраните опърпани гащи, пъхнати в съдрани и изтъркани ботуши, които отдавна трябваше да са захвърлени в боклукчийското дере зад града.