Клайв Касслер - Преследването

— Ще се постараем — увери го Ървайн.

Къртис кимна в съгласие.

— От името на двама ни, позволете да заявя, че е истинска привилегия отново да работим с вас.

— Привилегията е моя — отвърна искрено Бел.

Радваше се, че ще работи с такива интелигентни и опитни оперативни агенти, които познаваха добре хората и земята на Запада.

Слънцето се спускаше зад Скалистите планини на запад, когато Бел напусна конферентната зала. Винаги предпазлив, затвори и заключи вратата. На излизане през външния кабинет се натъкна на Никълъс Аликзандър, който изглеждаше като току-що излязъл от скъпо шивашко ателие. Обичайният омачкан костюм го нямаше, заменен от елегантен смокинг. Нов образ на достолепие, в който мъжът не се вписваше особено добре. Вътрешният блясък просто липсваше.

— Изглеждате като истински бонвиван, господин Аликзандър — каза вежливо Бел.

— Да, ще водя жена си на едно луксозно соаре в кънтри клуб „Денвър“ по-късно тази вечер. Имам много влиятелни приятели тук в Денвър, знаете.

— Така чух.

— Жалко, че не можете да дойдете, но е само за членове на клуба от висшата класа.

— Разбирам напълно — отвърна Бел, прикривайки сарказма си.

Веднага щом се разделиха, Бел тръгна по улицата към телеграфната служба и прати телеграма до Ван Дорн:

Подготвих график на разследванията ни от мен, Къртис и Ървайн. Уведомявам ви, че имаме шпионин между нас. Жена, непозната, която ме заговори в хотела, идентифицира ме по име, знаеше миналото ми и изглежда знае защо съм в Денвър. Името й е Роуз Мантека и уж произлиза от богата фамилия притежатели на ранчо в Лос Анджелис. Моля помолете офиса ни в Лос Анджелис да разследва. От своя страна ще ви държа в течение за напредъка ни.

След като изпрати телеграмата до началника си, Бел тръгна по оживения тротоар към хотел „Браун Палас“. След няколко думи с портиера, който го снабди с карта на града, го отведоха до склада и котелното под фоайето, където го посрещна хотелският работник по поддръжката. Добродушен, в оцапан работен комбинезон, човекът го заведе до един дървен сандък, вече разглобен. Под единствената, ярко светеща лампа, висяща от тавана, мъжът посочи мотоциклет на стойка до сандъка, блеснал в ослепително червено.

— Ето я госпожицата, господин Бел — каза със задоволство работникът. — Цялата готова за тръгване. Лично ви я излъсках.

— Благодарен съм, г-н…

— Бомбъргър. Джон Бомбъргър.

— Ще се отплатя за услугите ви, когато напусна хотела — обеща му Бел.

— Радвам се да помогна.

Бел се качи до стаята си и намери смокинга си, окачен в килера, почистен през деня от хотела. След бърза баня се облече, свали от килера дълго ленено палто и се пъхна в него, като долният пеш покри излъсканите до блясък обувки. След това нахлузи чифт гети да пазят панталоните от мазната течност, която често прокапваше от двигателя. Накрая нахлузи на главата си шапка с шофьорски очила.

Слезе по едно задно стълбище до склада. Червеният мотоциклет с белите си гуми стоеше като буен кон, очакващ да го понесе в битка. Изрита стойката над задния калник, хвана го за ръчките и забута петдесет и четирите килограма нагоре по рампата за колите за превоз на хотелско бельо до пералнята и за търговците, каращи храна за кухните на ресторанта и румсървиса.

Бел излезе от рампата и се озова на Бродуей — улицата, минаваща покрай сградата на щатския сенат със златния му купол. Качи се на твърдото тясно седло, стърчащо над изгърбения горивен резервоар над задното колело. Тъй като бе направено за скоростни състезания, седлото беше наравно с ръчките и трябваше да се наведе почти хоризонтално, за да кара машината.

Дръпна очилата над очите си, после се пресегна и отвинти клапата, която пускаше горивото да капе свободно от резервоара до карбуратора. След това постави стъпалата си във велосипедните педали и запомпи надолу по улицата, като остави токът от трите сухи батерии да протече до намотката и произведе високоволтова искра, която палеше горивото в цилиндрите. Беше изминал едва около три метра, когато V-образният двигател се съживи и изгорелият газ запращя със силно ръмжене.

Бел изви дясната си ръка на дръжката на дросела и завъртя на по-малко от половин оборот. Състезателният мотоциклет скочи внезапно напред, тласнат от едноскоростния си двигател, и скоро вече летеше надолу по Бродуей покрай конските впрягове и случайни автомобили на скорост 48 км/ч.

Мотоциклетът нямаше фар, но едрият полумесец огряваше небето, а улиците бяха обкръжени с електрически лампи, осигуряващи достатъчно осветление, за да види навреме купчините конска тор и да ги избегне.