Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

С последни сили изскочих над водата. Поемах въздух с пълни гърди, дишах хрипливо, а пред очите ми се разнасяха тъмни кръгове. Не можех да повярвам, че съм се спасил. Само още миг под водата — и вкочаненото ми от студ тяло щеше да потегли към дъното. Но дори и при мисълта, че можеше да платя цялата тази цена, в мен продължаваше да цари мир и спокойствие.

Внезапно със замъглените си очи съзрях над водата нещо бледо и сияещо да се носи към мен. Помислих, че халюцинирам. Загледах го ужасен, щом се приближи. После с невероятно спокойствие осъзнах, че всичко е наред.

Защото беше жена ми — Мейв.

Нещата си дойдоха на мястото. Тя бе причината, поради която оцелях в този ужасен сблъсък, тя бе моят ангел пазител, тя бдеше над мен точно както й се молих да го направи.

Но щом протегнах ръка, за да докосна нейната сияеща длан, тя поклати тъжно глава и изчезна.

След това като че ли за миг изгубих съзнание. Следващото, което си спомнях, беше появата на други човешки фигури. Само че в тях нямаше нищо неземно. Някакви груби ръце ме сграбчиха и първото, което направиха, беше да натикат нещо гумено между зъбите ми. Отвориха насила устата ми и аз усетих чист, свеж въздух, вкарван от акваланга на гмуркача от бреговата охрана. Както скоро след това научих, един от мъжете, спуснати с хеликоптер, за да проверят останките на рухналия във водата самолет, ме спасил с екипа си.

Сетне се появиха още спасители и екипи от бреговата охрана, за да угасят огъня и да претърсят за други оцелели.

Оказа се, че аз бях единственият, слава богу.

Но с това безумните събития не свършиха. След като момчетата ме изтеглиха на палубата на своя катер, аз се надигнах и се опитах да се гмурна във водата. Те ме притиснаха към пода, а аз виках и се съпротивлявах.

— По-кротко, детектив — каза ми единият от тях, докато се опитваше да ме успокои. — Пилотът е загинал. Всичко свърши.

— Да върви по дяволите! — Мускулите ми се напрегнаха до скъсване, когато закрещях към изпълнената с пламъци черна вода. — Мейв! — извиках. — Мейв!

Освен китката си бях счупил единия глезен и три ребра, което ме остави в болницата през цялата следваща седмица. На нас, от нюйоркската полиция, не ни се плащат всичките разноски за подобно лечение, но здравната ни застраховка е стабилна.

Майор Викърс, пилотът на Ф-15, който свали самолета ни, ме посети в болничната стая вечерта, преди да ме изпишат, с намерението да ми се извини.

— Шегуваш ли се? — потупах го дружески по гърба аз. — Заради онзи сбърканяк щях да поискам да се задейства цялата противовъздушна отбрана на Съединените щати.

След месец, в деня, в който трябваше да почетем Мейв, аз влязох, накуцвайки, с патерици в църквата „В името божие“. Олтарът приличаше на градина. Органът засвири „Музика на водата“ от Хендел — любимата на Мейв.

Решихме панихидата да бъде жизнеутвърждаваща. Дори настояхме да я почетем на рождения й ден, а не в годишнината от смъртта й.

Но въпреки това душата ми започна да ридае, когато се разнесоха тъжните звуци.

Чух как някой се изкашля в преддверието. Беше синът ми Брайън, облечен в бяло расо, държащ месингово разпятие. Зад него бяха застанали Еди и Рики като младши послушници, със запалени бели свещи.

Отец Шеймъс се приближи и погледна часовника си.

— Ако бъдеш така любезен — заговори той, вперил поглед в мен.

— Ще започна след теб — уверих го аз.

— Момент, Майк — каза ми Шеймъс със сериозен тон, като ме поведе към мястото, където кръщаваха децата.

Смятах, че съм наясно с проповедта, която се канеше да ми изнесе. Колко невъзможен съм бил през последната година. Как съм бил прекалено саркастичен, злобен и раздразнителен. Как трябвало да сподавям гнева си, за да не ме погълне. И щеше да е прав. Трябваше да спра. Да не бъда толкова зареден с омраза. Животът е прекалено кратък. Ако Учителя ме бе научил на нещо, то бе именно това.

— Слушай, Майк — прошепна ми Шеймъс, като отпусна топлата си ръка на гърба ми. — Измина почти една година и искам само да ти кажа колко се гордея с теб заради начина, по който сплотяваш семейството си. Мейв също би се гордяла с теб, сигурен съм в това.

Слушах го, удивен.

— А сега заеми мястото си. Трябва да започна церемонията.

Отминах забързано няколко скамейки от първия ред, на които бяха насядали близките ни и моето семейство.

Криси ме посрещна с усмивка, докато изпълняваше нашия обичай да се прегърнем и да си допрем главите. Вече беше много по-добре, макар че от онзи ужасен случай бе изминало съвсем кратко време. Все още забелязвах как на лицето й се изписва тъга, от което сърцето ми се късаше. Но живееше като всички деца — забравяше и продължаваше напред.