Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Чесна Браво Лима Седем Седем Две — заговори Бъркхарт по радиостанцията. — Говори екипаж от ВВС на САЩ. Обърнете курса, за да кацнете на Тетърбъро. В противен случай ще ви свалим. Това е единственото ни предупреждение.

Прозвуча гласът на пилота на преследваната „Чесна“ сред пращенето в радиоканала:

— Не ме прави на глупак, задник. Летял съм на една от тези машини. Не можете да рискувате. Ще изтриете половин Манхатън от лицето на земята.

— Готови сме да рискуваме — отвърна Бъркхарт. — Повтарям: това е последното ни предупреждение.

Ала отговор не последва.

„Дали този тип наистина е бил пилот на изтребител?“, зачуди се Викърс. Ако бе вярно, това усложняваше ситуацията.

Извърна се, когато внезапно зазвуча аварийният сигнал — радарът, настроен да следва мишената, вече бе прихванал целта.

— Е, не могат да кажат, че не сме ги предупредили — промърмори той.

Сирената замлъкна, когато преследваната „Чесна“ внезапно зави остро наляво в западна посока и изчезна сред небостъргачите от стомана и стъкло. Сега навлезе във въздушното пространство над Манхатън, някъде над Осемдесета улица.

— Не! — изкрещя Бъркхарт. — Мамка му, какъв мръсник! Изпуснахме го!

— Не се паникьосвай — нареди му Викърс, придърпа надясно лоста, намиращ се между коленете му, и насочи сребристия изтребител към Уест Сайд. Тъкмо стигна над Сентръл Парк, когато след по-малко от секунда проклетата „Чесна“ отново изскочи отпред, някъде над площад „Кълъмбъс Съркъл“, но после веднага пак изчезна, използвайки за прикритие високите сгради в центъра на града.

Макар че сирената за деблокиране на ракетата се включи, той знаеше, че сега няма шанс за успешно изстрелване. Онова копеле зад щурвала на тази „Чесна“ имаше право. Ако пропуснеше мишената, нищо нямаше да остане от по-голямата част от центъра на Манхатън.

Викърс погледна визьора за управление на полета, докато пръстът му в пилотската ръкавица се нагласи зад спусъка на картечницата. Застина така, изчакващ удобна позиция за стрелба.

Бях съвсем буден, когато чух разговора на Майър по радиостанцията с пилота на изтребителя, макар че ми се щеше да не го бях чул. Не знаех какво ме болеше повече — главата или слабините ми.

— По дяволите Бланшет! — процеди Майър ядосано, но този път на себе си. В момента не ми обръщаше внимание, предполагайки, че съм в безсъзнание или че съм мъртъв. — Защо да пропилявам такава златна възможност заради онези дърти глупаци? Да поразим тази шибана страна там, където най-много ще я заболи — гордостта и радостта на Голямата ябълка. Тогава ще прочетат манифеста на глупостта .

Останах свит в седалката си, но отворих очи, за да видя как се устремихме с голяма скорост над Пето авеню.

Право към блестящата фасада на планината, дело на човешките ръце, с остър връх — Емпайър Стейт Билдинг.

Още един опит , помислих си и стиснах зъби заради болката. Така или иначе щях да намеря смъртта си в ужасна огнена експлозия. Може би ще успея да предотвратя убийството на други хора — освен на психясалия до мен.

Майър не си бе направил труда отново да ме върже с колана за седалката. Поех тихо дъх, продължително и дълбоко.

После, с последните остатъци от силите си, забих левия си лакът право в адамовата му ябълка.

Той политна назад, сграбчил гърлото си с едната си ръка, а с другата одра лицето ми с нокти. Хвърлих се върху него, притиснах го до вратата откъм неговата седалка и се вкопчих в щурвала.

— Отиваме към залива — изкрещях в микрофона до бузата му. — Свалете ни!

През следващите няколко секунди, изтръпнал в очакване на последната изненада в живота си, се опитвах да обърна самолета в остър завой на запад. В резултат обаче се снижихме опасно и профучахме само на няколкостотин метра покрай северозападния ъгъл на Емпайър Стейт Билдинг.

Но Майър беше силен и скоро се окопити. Халоса ме в лицето, като се опита да си върне контрола над полета. И докато самолетът се клатеше диво наляво и надясно, ние се биехме като две пантери в тясна клетка, озъбени, тряскащи главите си един в друг — и двамата наранени, окървавени и отчаяни. Отново започнахме бързо да губим височина.

Ала този път поне се насочвахме към залива. Притиснах се към щурвала със сетни усилия, защото сега най-важното бе да удържа този курс. Раменете ми се напрегнаха в очакване от изтребителя да полети огнената топка, която в някоя от следващите секунди щеше да ни изпепели.