Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Отче наш, който си на… — започнах да мълвя през зъби, докато оставах втренчен в просторната пустота на последната гледка, която се носеше устремно срещу мен.

И тогава чух нещо като пронизително свистене.

Мили боже, това е. Свърши се , помислих си.

В следващия миг се разнесе дълга, непрекъсната, оглушителна, разкъсваща тъпанчетата серия от експлозии, които отнесоха покрива и цялата задна част на самолета с лекота, като че ли бе направен от хартия.

Но аз още бях там, още бях жив. Видях зад нас как лумна огън, но това бе струята от пламтящото гориво, виеща се далече назад като опашка на комета. Като по чудо целият самолет не експлодира.

Мозъкът ми се опитваше трескаво да осмисли всичко, когато осъзнах, че нашето плавно спускане внезапно се превръща в главоломно падане. Болтовете към седалката ми заскърцаха, докато бяхме бясно подхвърляни, а болката в рамото ми се разпростря като удар с камшик върху цялото тяло.

Странно, но това ме дари с миг на спокойствие. Не видях светлина в края на тунела, която описват хората, които мислят, че умират, а изпитах само странно успокоение.

В следващия миг се ударихме във водата. Изпочупеният самолет се приплъзна с ужасен плисък, заля ни оглушителна вълна…

Сблъсъкът беше съкрушителен. Ударих се няколко пъти в стените на пилотската кабина, но все още имахме достатъчно инерционна сила, за да се плъзгаме по водната повърхност. Осъзнах, че ако бяхме паднали отвесно, щяхме да се размажем като в бетон. Това, че се бях вкопчил здраво в притиснатото отвсякъде тяло на Майър, сигурно ми спаси живота.

Докато се опитвах да повярвам, че все още съм жив, усетих, че нещо не е наред с врата ми. Размърдах пръсти, за да проверя дали мога да се движа. Те едва се помръднаха, но разбрах, че това е заради счупената ми китка.

Половината от уредите от командното табло бяха изпопадали.

Явно само вратът ми беше изкълчен. Успях да раздвижа ръцете си, после и нозете. Навсякъде около нас по тъмната повърхност на залива бяха разпръснати горящи останки. Вътре нахлуваше вода. Вече бе стигнала до глезените ми. Усещах, че това, което бе останало от самолета, бързо потъваше.

След малко изригна нещо голямо и оранжево в крилото откъм седалката на пилота. Лъхна ме струя горещ въздух. Ужасен, катраненочерен дим с тежка миризма от горящата пластмаса лъхна лицето ми. Сигурно бе пламнал още един резервоар за гориво. Пламъците буйно се надигнаха и лумнаха из цялата вътрешност. За минута щяха да погълнат всичко, включително и мен.

Майър още стоеше скован на седалката си. Въобще не помръдна. Беше зашеметен от удара или мъртъв.

Нямах намерение да проверявам кое от двете е вярно.

Със здравата си ръка и с последните остатъци от силите си се измъкнах през пролуката, оставена от изкъртената от удара врата откъм седалката на пътника. Тутакси се озовах в ледената вода. Поех дъх и заритах трескаво с крака, за да се отдалеча, плувайки по гръб.

После, през дима, видях някаква сянка в останките от пилотската кабина — нещо се луташе в пламъците. Беше Майър.

С пламнали дрехи, той се претърколи и цопна във водата през същата пролука, през която преди секунди се бях измъкнал. И мигом изчезна. Огнените езици изсъскаха и се стопиха.

А сетне изплува точно пред мен.

Отдръпнах се, за да мога да забия един юмрук в челюстта му, но той ме изпревари и одра лицето ми с обгорената си ръка, надавайки животински вой.

Тогава настъпи най-странното от всичко, което ми се бе случвало. Изведнъж бях обзет от ненадейна еуфория, сякаш се бях надрусал. Лицето ми грейна в усмивка. Вкопчих ръце около врата му и го задуших в мъртва хватка, сетне го притиснах с цялата си тежест и повлякох и двама ни под водата.

Не ми достигаше въздух, ала изведнъж усетих прилив на невероятна енергия. С нови сили, незнайно откъде породени, стиснах зверски врата му, сякаш исках да го прекърша.

Никога през живота си не съм бил толкова уверен в себе си, както в този миг. Знаех, че това дяволско изчадие, което душех в неспасяема мъртва хватка, това безмилостно копеле, което заплаши с гибел цялото ми семейство и едва не ме уби, никога повече няма да се появи в царството на живите. И аз щях да загина с него, но това бе най-добрата смърт, която можех да си представя.

Времето сякаш изчезна. Нямах представа колко минути са изтекли, преди той да престане да се мята и съпротивлява. Въздухът ми свърши, силите ми се изчерпаха. Удържах се вкопчен в него до последния възможен миг, сетне той се изплъзна от отслабващата ми хватка.