Джеймс Паттерсон - Кърваво наказание

— Уенди — заговори й той колкото можеше по-утешително, — наистина смятах да ти се обадя.

— О, колко галантно от твоя страна — ядосано изфуча тя. — Като се има предвид, че ти звънях трийсет и шест шибани пъти. Никой не се появи в „Тудей шоу“! Ти съсипа себе си! И което е още по-лошо, съсипа и мен!

Учителя се озърна нервно. Никак не бе разумно да остават тук и да продължат да се джафкат. Всеки миг някой можеше да намери мъртвия французин.

Но в следващия момент разбра, че тя е доста пияна — очите й бяха зачервени и цялата миришеше на бъчва. Нов план изплува в съзнанието му. Съвършен.

— Мога да направя нещо по-добро, вместо да се обясняваме тук, Уенди — заговори й той с най-очарователната си усмивка. — Ще ти се реванширам десетократно. Получих имейл, който направо ще те шашне.

— Ще ми се реваншираш? И как смяташ да възстановиш бизнеса ми? Знаеш ли какво ми струваше, за да уредя участието ти? Както стоят нещата, няма да имаш втори шанс. С мен също е свършено.

— Говоря ти за Холивуд, бейби. Току-що ми се обадиха от „Тунайт шоу“ — излъга той. — Джей Лено изгаря от желание да ме включи. Това ще оправи всичко, Уенди, обещавам ти. Слушай, защо не се качиш горе с мен? Ще ти приготвя нещо за хапване. Нали ти хареса миналия път? Какво ще кажеш за малко от пресните белгийски вафли?

Тя се извърна, опитвайки се да остане гневна. Но не успя и започна да заваля думите в пристъп на пиянско откровение:

— Не знаеш колко много ми липсваше. След онази нощ, която преживяхме, а след това ти не се обади и…

Учителя притисна пръст към устните й. След още няколко секунди съпротивата й се сломи и тя захапа леко пръста му.

— Тази нощ ще бъде още по-хубава — увери я той. — Ако наистина си добро момиче, дори ще сгрея сиропа — обеща й, дарявайки я с най-чаровната си усмивка.

Най-после и тя му се усмихна. Извади несесера от чантата си, за да си оправи косата и грима. После го улови за ръка и пое заедно с него нагоре по стъпалата към апартамента му.

Щом влязоха вътре, първата му грижа бе да заключи вратата.

— С какво ще се заемем най-напред? — попита я той. — С храната или с имейла?

— Искам да видя този имейл. — Тя изрита възбудено във въздуха обувките си с високи токчета. — Нямам търпение!

— Тук е. Ела с мен.

Когато прекрачиха прага на гостната, погледът й веднага се прикова върху трупа на леглото. Пристъпи още две крачки, преди да се вцепени и да се извърне рязко назад, внезапно изтрезняла.

— О, боже мой! — промълви тя смаяно. — Какво е това? Какво става тук? Нищо не разбирам.

Без да се церемони повече, Учителя я застреля в тила през заглушителя на двадесет и две калибровия пистолет. После я завлече в дрешника в коридора, хвърли отгоре й обувките й от Маноло Бланик и затвори вратата.

— Да, добре — каза си той и потри ръце. — Дълга история.

Като се върна в леглото си, клепачите му внезапно натежаха, а дишането му се успокои.

„На кого е нужно топло мляко, за да заспи?“ — помисли си той миг преди да се унесе в сън.

Мобилният ми телефон звънна. Много трудно различих този звук сред кашлицата, постоянно отекваща в болничното отделение на фамилия Бенет. В просъница затърсих апаратчето пипнешком, когато забелязах, че е малко след два през нощта. Прецених, че съм спал може би не повече от десет минути.

— Майк, обажда се Бет Питърс. Съжалявам, че те събуждам, но току-що научихме, че един моден фотограф е застрелян на тротоара. По всичко личи, че е дело на нашия човек.

— Само чакам удобна възможност да го натикам в чувал и да го пратя по дяволите — промърморих мрачно. — Има ли свидетели?

— Нито един. Но убиецът е оставил съобщение. Не ми стана ясно какво точно. Ако искаш да отида на място…

— Не, продължи с разследването на убийството в магазина — наредих й. — Аз ще се заема с това, дай ми адреса.

След разговора с Бет позвъних на Макгинис с надеждата, че ще го събудя, за да му докладвам последните „щастливи“ новини. За съжаление, трябваше да се задоволя с гласовата му поща.

Невероятно, помислих си, като оставих телефона. Този тип явно беше ускорил развоя на събитията… Сигурно целеше да ни оставя по-малко време да обмисляме действията си. А това бе последното, от което се нуждаехме.

— Само не ми казвай, че трябва да се връщаш на работа — обади се Мери Катрин, все още сгушена в стола срещу мен.

— Този град никога не спи. Очевидно не спи и неговият най-нов психопат. — Надигнах се с пъшкане и се залутах в тъмната стая, докато най-после напипах ключовете си. Отключих сейфа в шкафа и извадих глока си. — Ще се справиш ли? — попитах я. Глупав въпрос. Какво щях да правя, ако ми отговореше „не“?