Джеймс Паттерсон - Безизходица

„Направи го — подкани се тя. — Заради всичко онова, което е било направено за теб в живота ти…“

Мъжът я настани върху пейката до някаква метална маса и сам седна на втората пейка откъм отсрещната страна.

Измъкна две неща от джобовете на якето си и ги остави пред нея върху масата, за да ги види. При вида им тя отново изстена.

Бяха остър бръснач и черен пистолет.

— Ще ти сваля превръзката от устата. Ако се разкрещиш, с това тук ще ти нарежа красивото лице, Мери Бет. Кимни, ако си разбрала.

Тя кимна. Той се наведе, плъзна бръснача по бузата й и сряза превръзката. Момичето си пое шумно дъх, докато се мъчеше да раздвижи скованата си челюст. Искаше й се да отвърже и ръцете й, за да може да се почеше по бузите.

— Здравей, Мери Бет — поздрави я той. — Знаеш ли кой съм аз?

„Хм, нека да отгатна — помисли си тя. — Ти си онзи негодник, който избива тийнейджъри от богати семейства?“ Но вместо това отговори:

— Ти си мъжът от вестниците. Онзи, когото полицията издирва.

Той кимна и се усмихна.

— Точно така. Няма да те лъжа. Тези, които умряха досега, се провалиха на изпита. Повече няма да си позволяваме лукса да оставяме да живеят тези, които не го заслужават. Ето защо те доведох тук. Необходимо ми е да проверя дали си стойностна личност.

Изпит ли, замисли се Мери Бет, докато мъжът пред нея си сви цигара и я запали. Докато издухваше синкави облачета, тя си позволи в душата й да покълне тъничък стрък надежда. Подозираше, че я лъже, че просто си играе с нея, но ако не беше така, може би ще успее да се справи.

Ако не друго, поне бе умна. Изкара 2120 на SAT, приеха я по-рано в колежа „Бард“, където първо кандидатства. Повечето от богатите деца, които познаваше, кандидатстваха в колежите с по цял куп подправени сведения за постиженията им, но всичко в описанието на нейните прояви за доброволческа дейност и извънучилищни занимания действително бе самата истина. Тя обичаше да учи, да чете и да ангажира съзнанието си.

Мъжът изтръска пепелта върху масата между острието на бръснача и дулото на пистолета.

— Така. Е, добре, започваме с въпрос номер едно: Кажи ми нещо за движението за справедливи цени в търговията със сурово кафе в Южна Америка и влиянието му върху местните производители.

„О, боже мой! — възбудено си помисли Мери Бет. — Това действително го знам.“ Нали точно това бе темата за разискване през миналия месец в нейния училищен комитет за политическо осъзнаване.

— Съвременното движение за справедлива търговия със сурово кафе води началото си от Холандия, от 1988 година — започна тя. — Всичко започнало заради ужасната експлоатация на селяните от южното полукълбо, които отглеждали кафе. Тази програма се свежда в най-общи линии до икономическо сътрудничество, което да защитава дребните производители и да осигурява на консуматорите шанс да заплащат малко повече за любимото си кафе, за да се осигурява прехраната на тези, които го отглеждат. През лятото, когато бях на петнайсет, отидох на пътешествие до Никарагуа, за да видя прибирането на реколтата…

За миг й се стори, че цигарата ще падне от долната устна на посивелия мъж. Но той бързо се окопити.

— Права си — призна неохотно. — А сега да преминем към глобалното затопляне. Колко литра бензин консумират американците всяка година?

— Петстотин петдесет и два милиарда литра — отговори без колебание Мери Бет. Знаеше отговора заради онзи проект в училището, имитиращ дейността на ООН, в който тя взе участие. На нея й възложиха да изпълни ролята на представител на Дарфур, Судан, за да се включи в дебата за глобалните енергийни проблеми.

За пръв път мъжът с посивялата коса май се усмихна искрено. Угаси цигарата с тока на обувката си. Дори взе бръснача от масата и го прибра в джоба си.

— Отново верен отговор — потвърди той. — Много добре, Мери Бет. Отлично се справи. Поне засега. Но трябва да минем през още много въпроси. И така, въпрос номер три: До какви унизителни падения достига гладът при най-богатата нация в света?

Седяхме там, втренчени в телефона. Но едва ли имаше смисъл. Похитителят вече трябваше да се е обадил. При предишните случаи той ни звънеше, за да ни обясни къде е тялото. Дали мълчанието му и оставянето на родителите в неведение не беше най-новият му метод на мъчение? Ако наистина беше така, това действаше като магия.

Единствената следа дойде от мобилния оператор „Веризон“, защото оттам, чрез триангулиране, успяха да засекат приблизително мястото на обаждането. Оказа се някъде в близост до крайбрежния национален парк, по южния бряг на Лонг Айланд. Не бе изненадващо, че когато детективите от Сто двадесет и втори участък се втурнали да претърсят мястото на престъплението, намерили там само чайки. Убиецът сигурно е позвънил от колата, докато е бил край брега… Или кой знае къде? Може и в лодка да е плавал. Така че отново се сблъскахме с непробиваема стена. И пак попаднахме в задънена улица.