Джеймс Паттерсон - Безизходица

Пълният с болка поглед на жената отново се впи в очите ми. Заплака безмълвно. Извърна се чак когато Емили седна до нея и докосна ръката й.

— Ще направим всичко възможно, госпожо Хаас — рече Емили. — Не мога да ви гарантирам нищо друго, освен това, че сме готови да преобърнем земята и да стигнем до края на света, за да върнем отново у дома вашето малко момиче.

Въпреки очевидната си болка, Ан Хаас успя да ни разкаже за дъщеря си. В гимназията имала отлични бележки по всички предмети, но мечтите й се свеждали само до това да помага на бедните от Латинска Америка, където след навършването на четиринайсет години прекарвала летните си ваканции в различни доброволчески лагери.

— Тази година, вместо да замине за Европа като повечето от приятелките си, Мери Бет планираше да организира детски театър в Перес Селедон, един от най-бедните райони в Коста Рика — съобщи ни майка й, като ни подаде една фотография. — И само за това говореше.

Мери Бет се оказа леко пълно, но привлекателно синеоко момиче с дълга черна коса. На снимката тя се усмихваше и махаше с ръка от някаква кална пътека в джунглата. Беше със зелена кърпа, зеленикава камуфлажна риза и кафеникави шорти.

Но най-изненадващото за мен бе, че за разлика от другите жертви, Мери Бет не бе регистрирана в никаква социална мрежа, дори не се бе присъединила към „Май Спейс“ или „Фейсбук“. Рядко срещано изключение. „Очевидно е старомодна“, помислих си, като се загледах в усмихнатото й лице.

Ан Хаас се канеше да ни отведе до стаята на дъщеря си, когато звънна телефонът на стената. Спецът по компютърната техника от полицията, седнал до камината, погледна в екрана на лаптопа си и кимна отсечено. Дадох знак на госпожа Хаас да се обади от дневната, а техникът ми подаде комплект слушалки.

Беше пребледняла като платно, когато взе безжичния телефон.

— Да? — попита тя.

— Госпожо Хаас — заговори похитителят. — Горката, бедна госпожа Хаас. Каква ирония на съдбата, ако си припомним последните класации на „Форбс“, не сте ли съгласна?

Кимнах на всички в стаята. Беше нашият човек.

— О, госпожо Хаас — продължи похитителят. — Колко великолепно изглеждахте по време на вашите благотворителни балове. С какъв блясък диамантите ви заслепяваха тълпите от папараци. И докато траеше това ослепително шоу, помислили ли сте, за миг поне, че вече сте нещо повече от една простосмъртна, Ан? Мога ли да те наричам Ан? Или не мога? Надявам се да не възразяваш. След като прекарах толкова много време с дъщеря ти, се чувствам едва ли не като близък на семейството.

— Шибан, извратен кучи син! — изкрещя госпожа Хаас. — Върни ми я обратно!

Похитителят въздъхна тъжно и продължително.

— Мила моя, как може да си позволяваш такъв цинизъм, нали си от едно от най-видните семейства в нашето толкова омърсено общество. Така ли трябва да се говори? На това ли са те учили превзетите академични преподаватели в изискания колеж „Сара Лорънс“? Или си усвоила този вулгарен език в търговската кантора на татенцето си? Но може би не трябва да се засягам толкова, след като ти си една от малкото жени в устремената единствено към повече пари сбирщина на Уолстрийт? Което ни води към следващия ти грях, Ан. Към похотта. Към многобройните ти изневери, ако слуховете са верни. Трябва ли да навлизам в подробности? В крайна сметка нали заради това всички ламтят за богатство? Секс и пари. И за да можете да си наемате слуги, които да ви перат чаршафите от осемстотин долара? Ти си мръсна грешница, Ан, както и импотентният английски позьор, когото си избрала за съпруг.

— Моля те, позволи ми да говоря с Мери Бет — прошепна Ан Хаас. — Само за секунда. Съжалявам за всичко, което съм ти причинила.

— Аз също — отвърна похитителят. — Но сега е невъзможно да говориш с дъщеря си. Аз съм тук, за да те науча какво означава да си човешко същество, Ан. И както всички други човешки същества, ти трябва да се примиряваш с неизбежните загуби. Грехът и загубата са неразделни спътници. А сега, моля те, подай телефона на моя приятел детектив Бенет. Беше удоволствие да си поговоря с теб, въпреки отвратителния ти език. Надявам се той да не ти е вдъхнал прекалено много надежди за съдбата на Мери Бет, госпожо главен изпълнителен директор. Но пък като се позамисля, надявам се да го е сторил. Колкото си по-нависоко, толкова повече ще те заболи при падането. Чао засега.

— Детектив Бенет слуша — заговорих, като поех телефона от разплаканата майка. — Как е Мери Бет? Добре ли е?