Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Добре, почакай само секунда… — скара се на животното старата жена.

Привиждаше ли му се, или тя се подсмихваше самодоволно?

— Казваш, че вече си идвал, така ли? Трябва да съм забравила. Почакай тук, докато прибера Честър вътре.

Вратата се прихлопна и после пак се отвори. От дъното на апартамента Честър се разлая, този път още по-бясно.

— Хайде, влизай — подкани го жената и махна нетърпеливо. — Затвори проклетата врата след себе си. Та какво рече за Реджи?

Той я последва в дневната. По телевизията предаваха „Шоуто на съдията Джуди“. Старата жена се отпусна на дивана и повдигна краката си, но не намали звука от телевизора.

— Е, кажи сега. Какво искаш?

— Чух за отхвърлянето на последната молба на Реджиналд и съм решил да се възползвам от правото да поискам отлагане на изпълнението на присъдата. Губернаторът на щата може да откликне на молбата ми. Всички документи са подготвени. Необходимо ми е само да ги подпишете. После ще ги изпратя чрез куриерската агенция. Един мой състудент от юридическия факултет работи в правната служба на Флорида и макар да не може да уреди всичко, поне ще се яви като личен адвокат на Реджи. Смятам, че има реален шанс да успеем.

— Трябва ли да плащам? — попита госпожа Франклин, като се премести към него, когато той й поднесе документите.

— За моите юридически услуги ли? Разбира се, че не, госпожо Франклин.

— Не, това го знам — прекъсна го тя, като се подписа. — Питам за куриерската пратка. Тези шибани услуги са скъпи.

— Не, разбира се. И това е платено предварително.

— Добре — рече тя и още веднъж се ухили самодоволно. — Има ли още нещо?

Какво ще кажеш за едно шибано „благодаря“? , помисли си Франсис З., неспособен да овладее гнева си. Огледа стаята. Чак тогава осъзна, че вината не бе на старицата. Проклетата бедност принуждаваше хората да се държат така. Госпожа Франклин бе жертва, също като сина си.

— Е, това беше всичко — каза на сбогуване Франсис.

— По-добре ще е да тръгвам. За мен бе удоволствие да помогна на вас и на сина ви. И това е най-малкото, което мога да направя за него.

Наближаваше пет следобед, когато Емили ме остави пред моя апартамент. Срещата в края на работния ден в централата бе насрочена чак за шест и половина, а аз отчаяно се нуждаех от един душ и преобличане. Не очаквах с нетърпение това заседание. Те щяха да търсят да обвинят някого за изчезването на петте милиона долара.

Щом влязох вътре, грабнах чисти дрехи от гардероба в предния коридор. Винаги се стараех да изглеждам колкото може по-добре, когато ме викаха началниците, за да ме мъмрят.

— Не може да бъде, но е вярно! Татко се прибра у дома преди вечерята! Ах! — изкрещя възторжено Фиона, една от дъщерите ми, щом се появих на прага на трапезарията.

Цялата банда, все още с ученическите униформи, се бе прибрала вкъщи от училище и сега беше в разгара на приготвянето на домашните с такова старание, каквото рядко бях виждал. Обиколих всичките си деца, ударихме си по една лапа, раздадох прегръдки и дори успях да погъделичкам енергично някои от тях.

Мнозина от колегите ми в полицията са ме питали защо, по дяволите, са ми притрябвали толкова много деца, а аз винаги съм се затруднявал какво да им отговарям. Да, имаше много проблеми, много тежки моменти. Пред тоалетната сутрин се образуваше страхотна опашка. Стигаше се до безпорядък, който бе кошмар за подредените маниаци. Да не говорим за разноските. Завиждах на хората, на които им оставаха пари от заплата до заплата. Но затова пък моменти като този, когато децата ми бяха заедно и в безопасност, заети с по нещо, си казвах, че всяка частица от усилията си заслужава, защото това беше чисто, от нищо непомрачено щастие.

Просто те бяха моето племе, моят заряд в живота. Ние ги бяхме събрали заедно и всичкото добро, което жена ми — Мейв, и аз някога бяхме научили, го предавахме на тях. Не само че вземаха присърце уроците, давани в нашата къща — да бъдат любезни един към друг, възпитани и добри дори когато не се чувстват изпълнени с доброта, — но и когато порастваха, започваха да разпръскват тази доброта в света около тях. Не можех да преброя колко пъти учителите, съседите и родителите на съучениците им ми споделяха какви чудесни, любезни и умни са моите деца.

На Мейв, а сега и на Мери Катрин, която бе всеки ден с тях, се падаха деветдесет и девет процента от заслугата за това. Но онзи един процент, който оставаше за мен, ми даваше основание, кълна се, да се гордея със себе си и надминаваше всичко, което някога бях постигал в професията си.