Джеймс Паттерсон - Безизходица

Загледах се в него, вбесен.

— А защо според теб сега съм тук, с пистолет, насочен към теб? И аз ли играя роля?

— Да — кимна младежът ентусиазирано. — Помислих, че и ти си от филма, пич. Така че само ме светни защо камерите не ни снимат?

Може ли някой да е толкова тъп? Реших, че може.

— Не бой се, още са тук — осведомих го, когато се появиха двама униформени полицаи от Бронкс. — В следващата сцена те хвърлят зад решетките.

Върнах се в колата и казах на Емили:

— Този идиот рече, че просто бил нает да скочи от моста. И аз му вярвам.

Нашето разследване стигна до дъното. Изгубихме както парите, така и следата, водеща към Дани Хейстингс. Не оправдахме доверието на баща му. Всичко провалихме.

Продължавахме да сравняваме бележките си с останалите от шокирания екип за наблюдение, когато от лимузината си излезе самият Гордън Хейстингс.

— Ти се издъни! Изгуби парите ми! Уби сина ми! — разкрещя се шотландецът, целият почервенял, като се появи откъм магистралата.

За щастие не успя да си пробие път между шестимата полицаи и агенти, застанали пред мен. В този момент бях толкова бесен, че с радост бих фраснал милионера в зъбите, независимо дали е страдащ баща или не.

Пет минути по-късно с Паркър поехме към Тридесети участък, където бяха отведени двамата заподозрени в преследването на парите за откупа.

След като хвърлихме ези-тура в кабинета на капитана и аз загубих, на мен се падна неблагодарната задача да докладвам в Градското полицейско управление. Въпреки че обикновено изглеждаше доста суров, началникът на участъка капитан О’Дуайър ми кимна със симпатия, преди да ме остави на милостта на шефовете. След като съобщих всички лоши новини, имах чувството, че ушите ми пламтят от безмилостния език на началника.

Още си ближех раните на един стол в кабинета на капитана, когато Емили се върна от разпита на единия от заподозрените.

— Все същата история — въздъхна, затвори бележника си и се тръшна на оранжевия стол до мен. — На плешивия чернокож и на момчето е било платено в брой от мистериозния Марк. Описаха го като едър бял мъж с вид на рокер. Казаха ми, че имал брада като на Ейбрахам Линкълн, обаче червена, и целите му ръце били татуирани. Може би става дума за друга дегизировка?

Свих рамене.

— Не мога да повярвам — въздъхнах. — В края на краищата пак се върнахме в началото на играта.

Дан Хейстингс бе изчезнал. Петте милиона долара — също. Още малко ми трябваше, за да убия безразсъдния деветнайсетгодишен младеж и не по-малко безразсъдния мултимилионер на средна възраст. Дори за полицай като мен, преминал през какво ли не, този случай се очертаваше като един от най-лошите в кариерата ми.

— Трябва да се върнем към първоначалната следа — предложих аз. — Да си вземем кафе и да прегледаме отново това, което знаем досега.

Най-близкото място, където успяхме да намерим хубаво кафе, като предлаганото от „Старбъкс“, се оказа гръцкото ресторантче срещу съда в Бронкс.

— От отвличането на Джейкъб Дънинг научихме, че похитителят наема сътрудници, за да му купуват мобилни телефони. Мислиш ли, че е могъл да използва и друг посредник — говоря за този, когото наричат Марк — като помощник в прибирането на парите?

— Предполагам, че е възможно — кимна Паркър. — Въпреки че всичко сочи, че нашият непознат извършител най-вероятно е единак. Но в същото време, колкото повече мисля за това, толкова повече започвам да подозирам, че цялата история е само за пари. Той убива първите си две жертви, за да докаже на бащата на Хейстингс, че си има работа с опасен, хладнокръвен маниак. Може би с оглед на това трябва да приемем, че именно Хейстингс е бил истинската мишена.

Изправих се.

— Може би имаш право. Нека да проверим още веднъж в Колумбийския университет.

От Тридесети участък се насочихме направо към общежитието на Колумбийския университет, където бе живял Дан Хейстингс. Заради инвалидността си или може би заради връзките на баща си, Дан се бе сдобил със стая в новото общежитие на Сто и осемнадесета улица, което поначало бе запазено само за студенти по право. Един мъж от охраната ни даде ключа за стаята му.

Вътре беше идеално подредено. Имаше няколко скъпи мебели по поръчка, както и гардероб, пълен с дрехи от „Барнис“, чиито цени са астрономически високи. До леглото му намерихме екземпляри от „Нешънъл Ривю“ и последната книга на известния телевизионен водещ и консервативен политически коментатор Шон Хенити. Скъпият телевизор на Дан — шейсетинчова плазма — бе настроен на канала „Фокс Нюз“.