Джеймс Паттерсон - Безизходица

Емили остана зад мен, а аз внимателно се заех с проследяването на мъжа. Но той не бързаше. Дори не се озърташе. Изглежда, не беше загрижен дали някой ще го проследи. Зачудих се дали наистина бе толкова небрежен, или просто бе глупав. Бях по-склонен да повярвам на второто.

Докато го следвах, не прекъсвах радиовръзката с пръснатите на всички посоки екипи от групата за проследяване. Особеностите в релефа на това място от Източен Харлем бяха истински ад за следене на заподозрени. Не само защото наблизо се намираха реката, крайбрежният булевард „Харлем Ривър Драйв“ и една метростанция. Самите игрища бяха оградени от останалите части на Харлем с висока каменна стена. Наоколо изобилстваше с алеи, еднопосочни улици, задънени улички, както и много места, където престъпникът можеше да се укрие и да се опита да ни извози.

Започна играта на котка и мишка. Честно казано, не бях съвсем сигурен кой кого ще победи.

Изненадах се, като видях чернокожият да завива рязко надясно извън жилищния комплекс, за да се насочи в подлеза под минаващите отгоре платна на Сто петдесет и пета улица. След малко той най-спокойно подмина крайпътната табела „Пътят е в ремонт“. Видях няколко коли, паркирани в задънения край на уличката. Дали нямаше да се метне в някоя от тях?

Но вместо това, като стигна до края на задънената улица, мъжът с парите зави още веднъж надясно към отвесната каменна стена и започна да се изкачва по някакви стъпала, които досега не бях забелязал. Поклатих глава, щом стигнах до тях и видях колко са стръмни.

Започнах да се изкачвам, напрежението ме изгаряше.

— Не сме го изпуснали от погледа си — чух как заговори по радиостанцията гласът на някого от колегите ми, когато мъжът стигна до най-високото стъпало, откъдето можеше да продължи по рампата за влизане в Харлем Ривър Драйв. На стотина метра северно бяхме поставили секретен пост от пътната полиция, в случай че заподозреният се опита да се измъкне с парите по този маршрут.

Той обаче не го направи. Само премина през входа и пресече Еджкъм Авеню по дължината на Сто петдесет и пета улица. Едва тогава и аз се изкачих до най-горното стъпало. Помислих си, че той ще се спусне в метрото от ъгъла на Сто петдесет и пета улица и „Сейнт Николас“, но за изненада на всички нас, се спря пред прозореца на някакво невзрачно заведение за бързо хранене, наречено „Ийгъл Пица“, и си купи парче пица.

„Ще си похапне пътьом?“, удивих се аз. Какъв бе този тип? Никой не може да е чак толкова спокоен. Огледах трескаво тълпата пешеходци, щъкащи нагоре-надолу по стъпалата към метрото. Зад цялата тази игра на нерви определено се криеше нещо.

Емили ме настигна с колата, спря и аз се качих при нея. Останахме да следим чернокожия, докато той най-безгрижно си дояждаше парчето пица, след което продължи с парите в западна посока.

И тъкмо бе дотъркалял куфара до следващия ъгъл, когато то се случи. Изрева двигател на мотоциклет, възседнат от фигура с черна каска и с кожени рокерски дрехи.

Без да спре нито за миг, без да ни остави възможност да направим нещо, освен да го зяпаме със зейнали уста, ние видяхме как мотористът само с едно ловко навеждане от движение сграбчи куфара с парите, оставени от чернокожия, докато си поемаше дъх на ъгъла. Форсира двигателя точно на червен светофар, едва не се блъсна в капака на колата ни и веднага отпраши надолу, в обратната на нашата посока, по Сто петдесет и пета улица.

Той прелетя устремно, като лазерен лъч, покрай нас, докато ние се бяхме насочили в грешната посока. Емили бе принудена да качи колата на тротоара, за да направи пълен завой обратно и да се втурне след него. Аз не преставах да следя какво се говори по радиостанцията, докато мотоциклетистът зави наляво по „Амстердам“ в северна посока. После се шмугна в една пряка улица и стигна до най-близкия градски парк. Емили трябваше да пресече напряко две платна, за да не изостане от него.

— Мисля, че повече няма смисъл да пазим безопасна дистанция! — извиках аз, когато се понесохме по неравната поляна в парка.

Мотористът забуксува, когато спря рязко пред басейна в парка. Захвърли мотоциклета и побягна между дърветата с чантата с парите, която извади от куфара.

Скочих след него, като викнах вбесено: „Искаш да ме прецакаш, така ли?“.

Проврях се през гъстия храсталак, но ахнах, щом изскочих от него и видях накъде се е насочил беглецът.

Пред мен се извиси Високият пешеходен мост, свързващ Манхатън с Бронкс. Построен в средата на XIX век, този тринайсететажен тесен каменен мост, извисяващ се над река Харлем, отначало е бил използван като акведукт за доставяне на вода за града от северните райони на щата. Сега бе само една изоставена структура, малко на юг от новата магистрала „Крос Бронкс Експресуей“. В градската администрация още спореха дали да го разрушат, или да го ремонтират.