Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Поднасяш ли ме? Разбира се, че съм чувал — излъгах аз дръзко. — Исках само да проверя дали и ти го знаеш.

Напуснахме просторната къща от кафяв пясъчник, като оставихме Мери Бет седнала до художника от полицията, който скицираше по нейни указания лицето на похитителя. На излизане ми направи впечатление, че поведението на тълпата пред дома на семейство Хаас се бе променило. Сега тийнейджърите изглеждаха много по-озлобени, настръхнали като хиени. О, ясно, помислих си, щом забелязах един микробус на някаква новинарска агенция. Това обясняваше промяната.

Затърсих с очи пролука, през която да си проправя път сред струпалите се журналисти, когато внезапно се заковах на най-долното стъпало пред фасадата на къщата. Вместо да си тръгна, махнах с ръка на тълпата около мен. Осени ме една идея.

— Имам да съобщя нещо — обявих гръмко.

Изкашлях се, когато прожекторите и микрофоните се насочиха към мен. С обемистите си камери и всякаква подобна апаратура заобикалящите ме представители на пресата заприличаха на нападаща армия от извънземни киборги. Проблемът, който отдавна си имах с тях, бе, че именно те често ме третираха като пришълец агресор.

— Днес още едно момиче беше отвлечено, но този път го освободиха, напълно невредимо — започнах. — Преди всичко, ако ни слуша похитителят, искам да му благодаря за проявената милост. Искам също настойчиво да го призова да се свърже с мен, така че да можем веднъж завинаги да спрем този ужас. Аз съм на разположение по всяко време, денем и нощем. Имаш телефонния ми номер. Моля те, не се колебай да разговаряш с мен.

— Попаднахте ли на някакви следи? — попита ме един от киборгите.

— По дяволите! — ядосах се аз. — Нима не разбирате, че извършваме разследване? Така че това е засега. И се отдръпнете от пътя ми. Във всеки смисъл на думата!

Щом се качихме в колата, Паркър остана смълчана, но после внезапно щракна с пръсти.

— О, разбирам — промърмори тя. — Искаш да видиш в новините в единайсет типичното за полицията гневно изявление. Опитваш се да накараш нашия човек да повярва, че още се лутаме, вместо да затягаме обръча около него.

— Точно така — намигнах й аз. — Защо да го подсещаме, че се приближаваме все повече до него и накрая ще го пипнем? Така само ще го накараме да побегне. Необходимо ми е да го убедя, че нищо не се е променило. Да продължава да се залъгва, че както винаги, е далеч пред нас. И тогава, след като разберем чии са отпечатъците, ще го заковем намясто.

— Брилянтно си го измислил, Майк — призна Емили. — Харесва ми.

Побързах да си придам скромно изражение.

— Просто се опитвам да не изоставам от теб, специален агент Паркър.

Погледнах часовника си.

— Само се моля на Бога вече да не е убил момчето на Гордън Хейстингс. Трябва по-бързо да разрешим случая. И сякаш тези тревоги не са ни достатъчни, ами има и още — Пепеляната сряда започва само след няколко часа. Кой знае какво е замислил този откачен.

— Може би е решил да остави у нас впечатлението, че е станал небрежен, преди да потегли към Ню Орлиънс, за да довърши делото си точно на Марди Гра — предположи Емили.

— Звучи логично — промърморих аз. — С теб също би трябвало да отидем. Мога да го уредя като туристическа обиколка.

— Не бързай толкова, Майк. Ако всичко се развие както трябва, до час и половина ще знаем самоличността на похитителя. А след като спипаме този лунатик, аз ще те поканя, за моя сметка, на първото ни пътуване.

Франсис Муни се появи от север по Парк Авеню и видя лимузините и другите луксозни автомобили, подредени в три колони пред фасадата на хотел „Уолдорф Астория“. Трябваше да се отдалечи по тротоара, за да избегне шумотевицата, създавана от папараците, виснали като гроздове около барикадите пред входа. За кратко остана заслепен от фотосветкавиците, когато се отвори вратата на една лимузина и от нея се появи слаб млад мъж в смокинг, който с развеселен вид примигна под ярката бяла светлина. Може би беше някакъв актьор?

Франсис си спомни, че тази вечер тук ще се състои благотворителният бал на Ей Ар Си — Американския комитет за бежанците. Щастлив бе, че Ей Ар Си събираше такава изискана публика. Муни от десет години бе избиран за член на борда на тази организация и отлично знаеше, че тя се справя страхотно със задачите си, за разлика от други подобни, при които повечето от даренията стигаха само за покриване на прекалено раздутите заплати на шефовете и за разноските по нечувано пищните церемонии.