Джеймс Паттерсон - Безизходица

Тя кимна, присвила устни.

— По-скоро бих го нарекла Големия дявол. Превърна този блок в истински ад за всички почтени хора, които имат работа и се опитват да си гледат семействата. Хората на Биг Айс киснат на онзи ъгъл още от ранна утрин и не мърдат оттам през всичките часове чак до следващата сутрин. Ако нещо се случи в този квартал, сигурна съм, че ще го видят. Той пък си въобразява, че е много ловък, след като върти всичките си далавери само от магазина си за дрешки на ъгъла, докато неговите хора са поели продажбите на улицата.

— Как се казва магазинът? — попитах.

— Бутик „Енерджи“. Продават всякакви глупави парцали за любителите на хип-хопа. Точно на ъгъла е.

— Добър човек сте вие, госпожо — похвалих я, като си изясних картината. — Иска се смелост, за да се каже това.

— А пък вие предайте на майката на това красиво момиче, че съжалявам за загубата й — поръча ни слабата жена, като ни изпрати до вратата. — Трима синове съм отгледала в този блок с ужасни усилия. Ако ми ги отнемат така, не знам какво ще правя.

Бутикът „Енерджи“ беше точно там, където ни бе посочила нашата свидетелка. Отначало ми се стори, че е някакво незаконно магазинче, но се оказа, че всичко било според изискванията. На витрината висяха маркови дрехи от Ву Тан Клан, „Фат Фарм“, Шон Джон, „Джи-Юнит“, ФУБУ. Очевидно тук продаваха и обувки, ако можеше да се съди по залепените на вратата емблеми на „Тимбърланд“ и „Найк“.

Продавачката, която си скубеше веждите зад щанда, дори нямаше възможност да попита „Мога ли да ви помогна?“, тъй като с Емили, следвани от още двама полицаи от спешния екип, вече бяхме прекосили магазина с извадени пистолети. Като приближихме, видяхме, че Биг Айс седи на пейката за пробване на обувки и развързва връзките на чифт нови маратонки „Найк Дънкс“.

— Какво искате? — попита той раздразнено, вдигайки очи към нас.

До него бяха оставени два мобилни телефона, а под пейката бе пъхната найлонова торба с надпис „Енерджи“. В нея съвсем ясно прозираше хромиран автоматичен пистолет.

— На твое място нямаше да посмея да помръдна — предупредих го аз. Наведох се и вдигнах торбата. Пистолетът бе деветмилиметров броунинг. — Имаш ли разрешително за него?

— О, това не е моята торба, полицай. Някой друг трябва да го е оставил. Аз просто влязох тук, за да си купя нови маратонки.

В торбата имаше и кутия за обувки. Изсипах я на пода. Върху бежовия килим се затъркаляха пачки от плътно стегнати двайсетачки.

— В такъв случай и тези пари не са твои. Както и всичко останало, което открия, когато изтърбуша това място из основи?

— О, загрях каква е играта — нацупи се Биг Айс и отмести поглед от мен към другите полицаи зад гърба ми. — Искаш да ми припишеш убийството на онова девойче. Умира някакво бяло момиче, тъй че дай да го лепнем на голямата чернилка. Колко оригинално. Ама номерът няма да мине.

Биг Айс имаше право. Това, което вършехме, в никакъв случай не беше обичайна полицейска процедура. Но на мен не ми пукаше. Вече бях готов да наруша всички писани и неписани правила.

— Хвърли ми мобилния, за да звънна на адвоката си — заповяда Биг Айс, като се прозя безгрижно. — Нали си имам договор с това бяло момче. Той моментално ще те издуха заедно с цялото ти недопустимо, незаконно, шибано претърсване.

— Може би — казах. — Ама и най-прочутият адвокат на света няма да ти върне тази кутия, пълна с двайсетачки.

Биг Айс внезапно ме погледна удивено.

— О! — ухили се той. — Искаш да си поиграем на Сделка или не ? Защо не го рече още от самото начало, вместо да нахлуваш тук и да ядосваш дамата ми? Дошъл си на точното място. Какво мога да направя за теб?

— Знам, че ти или твоите хора излизате на този ъгъл много рано сутринта — заех се да му обяснявам. — Това момиче не е паднало от небето. Било е изхвърлено тук. Помогни ми с някаква информация за нея, а аз ще ти върна кутията за обувки. Може дори и да оставя тази торба там, където я е забравил онзи нещастник.

— Заедно с това, което е вътре в нея ли? — попита Биг Айс с надежда.

— Не, длъжен съм да обявя това оръжие за изгубено и намерено — отрязах го аз.

Той въздъхна, докато обмисляше решението си. Накрая кимна.

— Добре — реши. — Ще се обадя на едно-две места. Подхвърлих му единия от неговите телефони.

— Какъв разбран човек…

Стояхме там, докато Биг Айс говореше по телефона и раздаваше заповеди.

— Не се тревожи — рече той и щракна капачето на телефона си. — Те знаят какво ще ги сполети, ако до десет минути не ми звъннат.