Джеймс Паттерсон - Безизходица

— Ало? Струва ми се, че сигналът се губи — обявих и смъкнах слушалката, за да избърша потта си.

Емили, седнала отпред до мен, забързано настройваше двата радиопредавателя и нейния мобилен телефон, докато се носехме вихрено на юг. Закрих с шепата си моя микрофон.

— Напредва ли търсенето? — прошепнах й.

Освен полицейския хеликоптер и екипа за спешно реагиране, телефонната компания също се бе включила в издирването, опитвайки се да проследи обаждането.

— От „Веризон“ още се мъчат да засекат обхвата — обясни ми Емили, — но засега не успяват.

Докато шофирах, трескаво обмислях как да открием начина, с който да накараме похитителя да изгуби контрол, да спечелим някакво предимство. Но засега той водеше играта. А по-лошото от самодоволния му тон беше, че явно отлично го съзнаваше.

— Там ли си още? — попита ме той гневно, когато отново се включих в разговора.

— Ало? Ало? — Престорих се, че не чувам добре. — Май сигналът се възстанови.

— Сигналът, а? Вярвам ти, Майк. Почти. А сега продължавай към изхода от моста „Джордж Вашингтон“.

Мамка му! , изругах. Вече бях профучал отляво покрай изхода. Завъртях рязко волана и пресякох безмилостно през поредицата от оранжеви пластмасови конуси, ограничаващи завоя към отбивката. Разминахме се на милиметри от сблъсъка с един от камионите за ремонти на уличното осветление, преди да успея да се върна в платното за изхода към моста.

— Сега чуваш ли ме? — попита ме похитителят. — Давай направо към Бродуей, ако това много не те затруднява.

Продължих да следвам стриктно указанията на похитителя през възвишенията оттатък моста „Джордж Вашингтон“ и по-навътре в Харлем. Като завихме от Бродуей по авеню „Сейнт Николас“, ние преминахме покрай поредица от огромни сгради, внушителни и в същото време потискащи като складове в индустриален район.

От ъгъла с деликатесния магазин и китайското заведение за бързо хранене започнаха да се появяват прозорци със заковани дървени капаци.

Пейзажът заприлича на квартала в Бронкс, където намерихме Джейкъб Дънинг.

Отново се бях озовал в още един магически лабиринт сред толкова потресаваща мизерия, че просто не подлежеше на описание.

— Огледай се добре наоколо, Майк — заговори мъжът отново. — Помниш ли войната срещу бедността от 1964 година? Е, бедността спечели. Афроамериканците и латиноамериканците бяха подлъгани да се наблъскат в градовете, защото там можело по-лесно да си намерят работа, но сетне работните места се преместиха извън градовете, заедно с всички представители на бялата раса. Расовото и икономическото неравенство все още се среща в тази страна и от това понякога може дори да ти прилошее. Обаче не само тук е така. Вгледай се в места като Нюарк, Питсбърг, Сейнт Луис. Сега е двайсет и първи век, а все още липсва достатъчно предлагане на почтена работа. Нито е изчезнала дискриминацията на хората с друг цвят на кожата.

— Сега накъде? — попитах водача си.

— Вече си съвсем близо. Отбий наляво по Сто и четиридесета улица, после пак вляво по „Брадхърст“ и накрая свий вдясно по Сто четиридесет и втора — упъти ме похитителят.

На ъгъла със Сто четиридесет и втора улица се издигаше самотен, леко килнат блок от кафяв пясъчник, с много смет около него. Намалих скоростта и огледах тревата. Видях изхвърлени памперси, един матрак и ръждясала количка за пазаруване, но — слава богу — никаква следа от Челси.

— Спри колата пред номер двеста осемдесет и шест. Тя е там, Майк. А за мен е време да се оттегля. Предай поздравите ми на нейното майче — завърши той и прекъсна връзката.

Набързо огледах съседните сгради и заковах със скърцане на спирачки пред адреса, който ми бе продиктуван. Изскочих от колата и огледах купола с форма на луковица над триетажната сграда, издигаща се пред мен.

— Това е джамия — съобщих по радиопредавателя на екипа за спешно реагиране, който идваше след нашата кола. — Повтарям: намираме се пред номер двеста осемдесет и шест на Сто четиридесет и втора улица. Сградата е откъм северната страна. Не можем да чакаме повече. Ще влезем от предния вход.

Отворихме двете богато инкрустирани врати и се втурнахме в просторен коридор без никакви украси. Действително всичко вътре имаше вид на старо кино, преустроено в джамия.

— Ало? — провикнах се, като влязохме в салона, където някога са се намирали столовете.

Сега имаше прозорци по стените, а подът бе покрит с ориенталски килими. Предположих, че това трябва да е молитвената зала за мюсюлманите. Осветеното пространство беше разделено наполовина от голяма дантелена завеса, а една от стените беше с изкусно поставени декоративни фаянсови плочи.